Идеалната съпруга

Гласовете се появиха изневиделица, почти до тях, и угасиха страстта им, сякаш ги бяха полели с кофа студена вода. Нямаше да бъде приятно да бъдат намерени как се сношават като разгонени животни.

Никълъс се опомни пръв и се опита да оправи дрехите на Сабрина. Тя можеше само да стои облегната на него, изтощена от незадоволената си нужда.

Моряците дори не ги погледнаха, докато преминаваха покрай тях, твърде вглъбени в разговора си за неодобрението на капитана заради някакъв дребен проблем.

Сабрина се усмихна леко и отмахна разрошената коса от лицето си.

— Страхувам се, че вече не съм резервираната дама, която избра за своя съпруга.

Той въздъхна раздразнено.

— Дявол да го вземе, Сабрина. Искам да бъда насаме с теб. Трябва да бъда насаме с теб.

— Струва ми се, че напоследък този кораб стана малко пренаселен.

— Ерик е в моята каюта и едва успява да се задържи в съзнание. Ти делиш своята каюта със сестра ми и дъщеря си. Само онзи проклетник Медисън си има собствена каюта и не я дели с никого.

— Той е капитанът… — Капитан, който Сабрина подозираше, че вече не прекарва сам нощите си. Миналата нощ тя бе забелязала как Уин се измъкна от каютата им, очевидно убедена, че всички са заспали. Сабрина бе забелязала завръщането и малко преди разсъмване. През целия ден Уин се беше разхождала по палубата с някаква тайнствена усмивка на лицето и отнесен поглед. Всеки път, когато Сабрина се доближеше до Мат, той беше груб и зает и не приличаше на себе си. Тя беше уверена, че между тези двамата се бе случило нещо и също толкова убедена, че ако дори само намекнеше за подозренията си на Никълъс, това щеше да има катастрофални последствия.

— Добре го познаваш, нали? — Неочакваният въпрос на Никълъс я изтръгна от мислите й.

— Какво?

— Медисън — каза нетърпеливо графът. — Колко добре го познаваш?

— Мат ли? Ами… — Тя подбираше думите си много внимателно. — Приятели сме отдавна. Въпреки че не съм го виждала от много години, все още имам много високо мнение за него. Нещо като…

— Знам, знам, нещо като проклет брат. Това вече съм го чувал. — Той смекчи тона си и очите му проблеснаха на лунната светлина. — Той те нарича Бри.

— Име от детството ми. Американците, изглежда, доста обичат да употребяват неофициални имена.

— Подхожда ти. — Той замълча за малко. — Но вие двамата сте имали някакъв общ бизнес, нали така? — Въпросът му беше подхвърлен с безразличие, сякаш отговорът нямаше никакво значение. Сабрина усети тревожна тръпка да преминава по гърба й, Никълъс търсеше нещо повече от обикновен отговор на привидно невинния си въпрос.

— О, хайде сега, Никълъс. Това беше толкова отдавна, че дори не си спомням всички подробности. Моят адвокат движеше голяма част от това предприятие вместо мен. — Лъжата излезе с такава лекота от устата й и прозвуча доста убедително. Още колко лъжи трябваше да изрече?

Той изглеждаше доволен от отговора й и кимна замислено.

— Докато сте били съдружници, някога питала ли си се дали той не се занимава с нещо незаконно? Случайно да е споменавал за контрабанда?

— Контрабанда? — Тя се насили да се разсмее безгрижно, въпреки че беше изпълнена с тревога. — Защо питаш?

Той сви рамене и я придърпа към себе си.

— Части от една загадка, която се опитвам да разреша от десет години. Един провал от моя страна, страхувам се, който се опитвам да поправя.

— Провал? — Тя се облегна на гърдите му и се опита да диша спокойно.

Той въздъхна.

— Сигурно не искаш да слушаш…

— О, напротив. — Трябваше да научи какво знаеше Никълъс, какво подозираше, заради безопасността на Мат и заради своята собствена. Но тук не ставаше дума само за нуждата да запази тайната си. От мига, в който тя беше открила кой е Никълъс, Сабрина се измъчваше от любопитство. Какво помнеше той за онази съдбоносна нощ? Дали беше меч гал за нея през годините както тя за него? Дали я презираше като престъпница и предателка?

— Много добре. — Той замълча, сякаш се опитваше да събере спомените си. — Беше по време на войната. Тогава бях натоварен със задачата да заловя една дръзка банда контрабандисти. Не успях да изпълня задачата. — Той млъкна. — Те бяха предвождани от жена.

— От жена? — Дъхът й замря в гърдите. — Колко странно.

Никълъс подпря брадичката си върху главата й.

— Тя беше изключителна. Умна и смела. В крайна сметка започнах да й се възхищавам.

— Да й се възхищаваш? — прошепна Сабрина.

— Някога. Тя не приличаше на нито една от жените, които познавах. Беше интересна и уникална. — Той притисна Сабрина по-силно към себе си. — От време на време ме преследваше в сънищата ми. Докато не срещнах теб.

— Мен? — Сабрина затаи дъх.

— Ти също си уникална. — Той се разсмя. — Открих, че да се справям с една необикновена жена ми е повече от достатъчно. Дори в сънищата ми няма място за друга.