Играта

— Остров Иърик. Ги ми каза. — Внимаваше да не го поглежда, но й беше изключително трудно да диша нормално. Спомените от предишната вечер изпълваха съзнанието й. — Надявам се, че не ти си избрал името.

— Напротив.

Катрин се сепна и препи да успее да се въздържи, впери поглед в него.

— Защо?

Лиъм сви рамене.

— Не е ли очевидно? Изкарвам си прехраната, като проливам кръв… и все пак не съм платил нито пени „кървави пари“ на никого.

Тя си пое дъх. В очите му се четеше тъга. Но това вероятно бе само илюзия, плод на подхванатата от зората игра на светлини и сенки. Катрин се обърна с лице към кървавочервеното слънце и блясъкът му я заслепи. Тя присви очи, за да може да види острова.

Гледката я разочарова. Островът представляваше висока купчина скали, забулени в утринната мъгла, обагрени от ефирната портокалова светлина. Мястото не изглеждаше годно да подслони каквато и да било форма на живот. Можеше да служи единствено за пиратска бърлога. Катрин тъкмо се канеше да изрече гласно мислите си, когато съзря стария каменен замък, който се издигаше високо на един скалист зъбер.

— Тук расте ли трева? Има ли дървета?

— В южния край има гора, пълна с дивеч. Но ловът е забранен.

Тя рязко извърна глава към него и погледите им отново се срещнаха.

— Не мога да позволя дивечът да бъде унищожен. Всички продукти на острова се доставят с кораб от Белфаст.

— Защо живееш тук? — попита Катрин. — В такова изоставено от бога място?

Този път Лиъм не я погледна.

— А къде другаде бих могъл да живея?

За миг беше забравила кой и какъв бе той. Нямаше какво да му отговори, затова се обърна отново към оранжевото слънце и към скалистия остров, който се извисяваше над валмата от мъгла и над хладното сиво море.

На прага на салона Катрин се спря. Лиъм говореше със стюарда си. В другия край на помещението, през една отворена врата, която несъмнено водеше към кухнята, се виждаха още прислужници, както мъже, така и жени. Салонът бе студен, тъмен и очевидно много стар. Преди Катрин да слезе на брега, й бяха дали пелерина и тя я загърна плътно около тялото си, докато погледът й продължаваше да изучава вътрешността на замъка.

Не знаеше какво точно беше очаквала, но във всички случаи не бе това мрачно, неприветливо място. Макар да беше отраснала в Аскийтън, който също бе средновековно имение, там беше различно: имаше богата мебелировка, къщата бе светла и радостна. Катрин не можеше да проумее защо домът на Лиъм изглежда така. Всичко в каютата на кораба му беше разкошно — като се започне от фината дървена ламперия по стените и се свърши с посребреното нощно гърне. А този огромен салон бе почти празен.

Един от слугите запали огън в голямата камина и Катрин се приближи до нея, за да се стопли. С изключение на старинната дървена маса и скамейките до нея, на двата стола и на очукания скрин, в салона нямаше нищо. На стената висеше един-единствен избелял гоблен. Замъкът бе издигнат на самия връх на острова и отвсякъде се чуваше воят на вятъра. Усещаше се и силно течение. Катрин не бе в състояние да си представи, че човек би могъл да прекара тук цяла зима. Запита се дали това място изобщо беше виждало лятото, слънцето.

До слуха й достигнаха приближаващите стъпки на Лиъм.

— Ела горе да ти покажа нашата стая.

При думата „нашата“ тя отново застана нащрек.

— Ти получи това, което искаше. Защо просто не ме пуснеш да си вървя и не приключим с този въпрос веднъж завинаги?

Лиъм се взря в очите й, после в треперещите й устни.

— Изобщо не съм получил това, което искам от теб, Катрин. — Той се обърна рязко и се отправи към стълбите.

Тръпки пробягнаха по гръбнака на Катрин. След известно колебание тя реши да го последва, разкъсвана едновременно от неохота и любопитство. Не можеше да разгадае смисъла на последните му думи. Той бе отнел нейното целомъдрие. Какво още би могъл да иска?

Противно на волята си, тя си представи безкрайни, бурни нощи, изпълнени със споделена страст.

На третия етаж имаше само две стаи. Очевидно в замъка не бяха правени никакви промени още от построяването му преди столетия. Лиъм бутна една тежка дъбова врата и наведе глава, за да мине под ниския й свод и да влезе в господарската спалня. Вътре Катрин бе посрещната от голямо, но съвсем обикновено легло, покрито с кожи, без табли и без балдахин. Прозорците също бяха покрити с кожи и стаята бе изключително тъмна. Лиъм запали свещ. Удивлението на Катрин нарасна. Подът на каютата му беше застлан с поне двадесет красиви килимчета и макар да бе свикнала с рогозки, в последните два дни тя бе започнала да се чувства комфортно върху меката вълна. Защо тук нямаше нито един килим? Защо нямаше маса, нито столове? Нямаше нищо друго, освен една ракла до леглото, едно нощно гърне и огромна камина. По обстановката в каютата му Катрин бе предположила, че Лиъм обича да чете, но в стаята не се виждаше нито една книга.

— Предпочитам твоя кораб — троснато каза тя. Незнайно защо, но тази стая, а и целият замък я изпълваха с гняв.

Лиъм я погледна и остави свещта.

— Аз също.