Играта

Той отиде до камината, запали няколко тънки клонки и ги пъхна под дебелите, сухи пънове. Скоро изпод сръчните му ръце лумна огън.

Катрин гледаше широкия му гръб. Ризата му беше от много фино ленено платно и при най-малкото движение всеки негов мускул се очертаваше под нея съвсем ясно. Лиъм все още стоеше приклекнал пред огъня и погледът на Катрин се плъзна надолу, към здравите му, силни хълбоци. Тя рязко се извърна настрани.

— Кога ще ти омръзна? — Гласът й прозвуча неестествено дори за самата нея.

— Никога няма да ми омръзнеш, Кейт.

Катрин се обърна към него с ококорени очи. Погледът му беше настойчив, блестящ, впит в нейния. Напрежение бе стегнало мускулите на лицето му — напрежение, което изпълни въздуха помежду им. Що за изявление беше пък това?

Отправяйки й още един пронизващ, властен поглед пълен с обещания, които тя се боеше да разчете, Лиъм излезе от стаята. Катрин дълго остана загледана след него, докато не осъзна, че е съвсем сама. Здравата дъбова врата беше затворена.

Изтощена, тя се отпусна върху леглото. Трепереше. Не може да е бил искрен. Но Катрин си припомни очите му, изражението му, позата му и разбра, че й бе казал самата истина.

Тогава в съзнанието й изникна изкривеното от ярост лице на Джон Хок.

Само да можеше да избяга! Трябваше да избяга.

Беше видяла малкото селце, сгушено под замъка, до пристанището. Лиъм й бе обяснил, че там живеят неговите хора, заедно с жените и семействата си. Селцето не изглеждаше различно от което и да било друго. Къщите бяха от камък, покривите им — от слама. Но в много от дворовете бяха засадени пъстри цветя, а върху една дървена ограда Катрин бе зърнала червени английски рози. Беше забелязала още и една островърха камбанария със светъл златен кръст — необичайна и изненадваща гледка, като се има предвид що за хора живееха тук.

Тя облиза изсъхналите си устни и се запита дали би дръзнала да влезе в селото сама. Помисли първо за заспалото селце, тъй безобидно и тихо на вид; сетне помисли за мъжете, които командваше Лиъм. През последните два дни, а и в онези няколко зимни дни, след като я бе отвлякъл за пръв път, Катрин беше живяла сред пиратите на „Морски кинжал“. И не помнеше да е забелязала и следа от поквара или непочтителност сред екипажа. Тъкмо обратно — Лиъм О’Нийл изглежда се радваше на огромно уважение. Хората му бързаха да се подчинят на всяко негово нареждане без да разпитват или да протестират. При това тя не бе видяла, нито чула плющене на бич. Как тогава Лиъм успяваше да командва тази буйна, пъстра сбирщина?

Катрин не знаеше отговора. Но в момента я занимаваше друг, много по-важен въпрос. Дали ако отидеше в селото щеше да намери — или да подкупи — някой, който да й помогне, да стане съучастник в бягството й? Обзе я вълнение.

— За какво мислиш, Катрин? Да не би да скърбиш за Джон Хок?

Катрин мигновено се надигна от леглото.

— Продължаваш да се промъкваш крадешком!

Той се усмихна накриво.

— Не. Аз не се промъквам крадешком в собствения си дом. Просто ти си прекалено разсеяна.

Чак сега Катрин видя, че Лиъм държи в ръцете си малко ковчеже. Беше една от онези красиви кутийки, в които дамите държат накитите или ръкавиците си. Тя вдигна поглед към лицето му, неспособна да скрие любопитството си.

Лиъм изглеждаше разколебан. Сетне бързо, сякаш бе взел решение, той се приближи, седна до нея и пъхна кутията в ръцете й.

— За теб е.

Катрин изпита едновременно желание да я отблъсне и копнеж да я отвори. Опита се да овладее обърканите си пориви.

— Какво е това?

— Подарък.

Гордостта надви женското й любопитство и тя хвърли кутията в скута му.

— Не го искам.

Челюстта му се стегна.

— Защо?

— Аз не съм някаква си гнусна курва, та да ми плащаш с дрънкулки.

Ноздрите му пламтяха.

— Ти си тази, която непрекъснато използва подобни отвратителни думи, не аз.

Катрин се изправи с ръце на хълбоците.

— Няма значение каква дума ще използвам. Фактите са си факти. Ти ме направи своя любовница, но аз отказвам да ми плащаш за това, че си се възползвал от мен.

Той също се изправи.

— Не се опитвах да ти платя за това, че си спала с мен, Катрин.

— Тогава вероятно си искал да ме овъзмездиш за отнетата ми девственост. — Тя преглътна сълзите, които напираха в очите й — сълзи на мъка, но и на гняв. Лиъм можеше да казва каквото си ще, но истината бе една: той искаше да й плаща за часовете, в които бе топлила леглото му. Чувстваше се унизена, смачкана.

— Не — поклати упорито глава той. — Искам да ти подарявам красиви неща, Катрин. Имам толкова съкровища за теб. Искам да ги споделя с теб. Защо ми отказваш?

— Аз не съм за продан. Нима се опитваш да ме купиш?! — обвинително изкрещя тя.

Внезапно Лиъм хвана брадичката й и я застави да не мърда, да го погледне.

— Защо не ми позволяваш да успокоя съвестта си? — извика той.

Катрин се опита да се отскубне и успя единствено благодарение на това, че Лиъм сам я пусна.

— Ти нямаш съвест. Ако имаше, не би убивал невинни мъже… и не би отвличал невинни жени.

— Колко си права. — Бърз като мълния, той я придърпа към себе си.