Играта

Катрин се вцепени. Нееднократно бе забелязвала необикновено изпъкналата, обтегната предница на панталоните му, но не беше обръщала внимание на това, мислейки си — както, впрочем, и някои от другите дами — че той нарочно подпъхва нещо, за да изглежда по-надарен. Сега обаче със сигурност не носеше нищичко под римската си тога и фалосът му, необуздаван от вълнената дреха, се притисна към износеното кадифе, покриващо корема й.

— Виждал съм как ме гледаш — каза Лестър и я прилепи към стената. — Нима ти приличам на глупав хлапак, който не разбира?

Катрин се задави.

— Не правете това, милорд — замоли го тя. Той не я отвращаваше. Подобно на сър Джон графът беше хубав, силен мъж и Катрин не можеше да му устои, не и когато силното му тяло пулсираше, опряно о нейното. Но това бе просто бледа сянка на желанието, което разпалваше у нея Лиъм О’Нийл и тя ясно съзнаваше разликата.

Лестър се взря изпитателно в колебливото й изражение, после наклони глава. Катрин бързо извърна лице и вместо да се озоват върху устата й, устните му попаднаха върху нежната кожа на шията й. Тя се опита да го отблъсне, но за пореден път не успя. Едната му ръка се плъзна в корсета й и палецът му започна да гали зърното й, което веднага се втвърди.

Все пак, тъй като много добре знаеше, че ако ги открият, последиците ще бъдат тежки, той бързо престана да я опипва. Катрин светкавично се отскубна от хватката му и се взря в него с широко отворени очи, изчервена и вече истински уплашена.

— Ще ти хареса, Катрин — каза Лестър.

Тя понечи да му каже, че няма как да й хареса, защото между тях няма да има никаква любовна връзка. И все пак, както сам бе казал, той беше един от най-могъщите хора в кралството. Ако някой можеше да помогне на баща й, това беше графът на Лестър. Катрин знаеше, че Лестър е много по-могъщ съюзник от Лиъм О’Нийл.

— Не приемам „не“ за отговор — прошепна той и дъхът му опари бузата й.

Тогава Катрин разбра, че този мъж ще я принуди да спи с него, независимо от волята й. И че дори ако я изнасили, тя изобщо няма да има възможност да се защити, защото кралицата ще обвини нея, а не него. Но ако проявеше достатъчно разум, можеше да го използва по начина, по който Джералд бе поискал от нея да използва Лиъм. С едва сподавено възклицание Катрин му обърна гръб и побягна, но не обратно към салона, а към собствената си малка стая на горния етаж. Никога не се бе чувствала толкова отчаяна и безпомощна — като малък кораб, разлюлян от бурно море. Кораб, който можеше да бъде овладян само от някой далеч по-умел от нея.

На бледата, трепкаща светлина от единствената лоена лампа, Катрин провеси красивата маска и семплата си рокля върху една кука до леглото. Къде ли се бе дянала Хелън, чието задължение беше да й помогне да се приготви за лягане? За нещастие прислужницата вероятно също се бе включила в празненството и не очакваше, че господарката й ще се оттегли толкова рано. Катрин не можеше да я вини.

Развързването на кринолина без чужда помощ беше мъчна и неприятна задача, но тя се справи, като междувременно се опитваше да не мисли за Лестър и за това какво може да й се случи, ако той реши да довърши започнатото тази нощ. Корсета си Катрин постави върху единствения сандък в стаята, после свали долната си риза и ленените си гащи, след което седна на леглото и събу обувките си, а накрая и чорапите.

Гърдите й се бяха зачервили в долната си част — там, където се бяха впивали банелите. Това бе цената, която плащаше една жена, ако искаше да изглежда стройна и за целта се пристягаше в малък, тесен корсет. Катрин започна нежно да масажира гърдите си — ритуал, който изпълняваше всяка нощ. Някога, в манастира, това бе нещо невинно. Тогава не обръщаше внимание на втвърдяването на зърната си, причинено от собствените й пръсти, нито на приятното пулсиране в слабините си. Но сега бе невъзможно да не обърне внимание на тръпката на желанието. Докато разтриваше гърдите си, Катрин си мислеше как я бе докосвал Лестър. Той беше от онези мъже, за които всяка жена мечтае да се омъжи — едновременно могъщ и богат, мъжествен и красив. Но Лестър не можеше да бъде съпруг, нито на нея, нито на която и да било друга жена. Той принадлежеше на кралицата и всички го знаеха.

От устните й се отрони слаб, мъркащ звук. Тя стисна лекичко гърдите си. Прииска й се Лиъм О’Нийл — мъжът, за когото ни една жена не мечтаеше да се омъжи — да я бе докосвал тази вечер така, както го бе направил Лестър. Ръцете й замряха. Зърната й се подаваха над пръстите й — зачервени, твърди и болезнено изпъкнали. Беше невъзможно да не обърне внимание на трескавата топлина, която пулсираше между бедрата й — топлина толкова силна, че Катрин изстена.

— За кого си мислиш — за сър Джон Хок, за Робин Дъдли или за мен?

Тя скочи на крака с вик.

Лиъм стоеше подпрян на отворената врата на стаята й. Очите й се ококориха. В първия момент не успя да го познае.