Играта на ангела

Запрелиствах страниците и препрочетох посвещението. Намерих първия знак на седмата страница. Върху думите беше надраскана кафеникава линия, очертаваща шестолъчна звезда — същата като онази, която Ирене бе издълбала на гърдите ми с острието на бръснач преди седмици. Разбрах, че линията бе изписана с кръв. Продължих да разгръщам страниците и намерих нови рисунки. Устни. Ръка. Очи. Семпере бе пожертвал живота си заради някаква жалка и нелепа панаирджийска магия.

Пъхнах книгата във вътрешния джоб на палтото си и коленичих до кревата. Измъкнах куфара и изсипах съдържанието му на пода. Нямаше нищо друго освен стари дрехи и обувки. Отворих кутията за шапки и намерих кожен калъф, а в него бръснача, с който Ирене Сабино бе оставила белезите по гърдите ми. Изведнъж забелязах как една сянка падна на пода и се обърнах рязко, прицелвайки се с револвера. Високият и мършав квартирант ме гледаше с известна изненада.

— Струва ми се, че имате компания — сухо рече той.

Излязох в коридора и тръгнах към входната врата. Надникнах на площадката и чух нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите. Едно лице се появи в шахтата на стълбището, взирайки се нагоре, и аз срещнах погледа на сержант Маркос, който в момента беше два етажа по-надолу. Отдръпна се встрани и стъпките му се ускориха. Не беше сам. Затворих вратата и се подпрях на нея, мъчейки се да си събера мислите. Моят съучастник ме наблюдаваше спокойно, но с очакване.

— Има ли друг изход освен този? — попитах аз.

Мъжът поклати глава.

— Изход към покривката тераса?

Той посочи вратата, която току-що бях затворил. Три секунди по-късно почувствах натиска от телата на Маркос и Кастело, които се опитваха да я съборят. Дръпнах се от нея и отстъпих назад в коридора, насочил оръжието към вратата.

— Аз за всеки случай ще се прибера в стаята си — рече квартирантът. — За мен беше удоволствие.

— За мен също.

Впих поглед във вратата, която се тресеше от ударите. Старото дърво започна да се пропуква около пантите и ключалката. Втурнах се към дъното на коридора и отворих прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Една вертикална шахта с размери приблизително метър на метър и половина се спускаше в сенките. Ръбът на покривната тераса се виждаше на около три метра над прозореца. От другата страна на шахтата имаше водосточна тръба, прикрепена към стената с разядени от ръжда обръчи. Избилата влага бе изпъстрила повърхността й с черни сълзи. Ударите по вратата все така кънтяха зад гърба ми. Обърнах се и видях, че тя вече бе почти откачена от пантите. Прецених, че имам на разположение само няколко секунди. Единственият изход бе да се покатеря на перваза на прозореца и да скоча.

Успях да се уловя за тръбата и да стъпя с крак на един от обръчите, които я крепяха. Протегнах се, за да се хвана за горния отрязък от улука, но щом го сграбчих, той се отдели в ръцете ми и цял метър от тръбата се сгромоляса в шахтата. Насмалко не паднах и аз с него, но все пак сполучих да се хвана за парчето метал, с което обръчът бе прикрепен към стената. Тръбата, по която се бях надявал да се изкатеря на покривната тераса, сега оставаше изцяло извън моя досег. Имах само две алтернативи — да се върна в коридора, в който Маркос и Кастело всеки миг щяха да проникнат, или да се спусна в черното гърло на шахтата. Чух как вратата се блъсна с трясък във вътрешната стена на жилището и се заспусках бавно, държейки се за водосточната тръба както можех, като при това ожулих значително кожата на лявата си ръка. Бях успял да се смъкна с метър и половина надолу, когато видях силуетите на двамата полицаи в лъча светлина, който прозорецът хвърляше в мрака на шахтата. Маркос пръв показа лице навън. Ухили се и аз се запитах дали ще ме застреля веднага, без много умуване. След миг до него изникна и Кастело.

— Стой тук. Аз ще сляза на долния етаж — нареди Маркос.

Кастело кимна, без да ме изпуска от очи. Трябвах им жив, поне за няколко часа. Чух стъпките на Маркос, който се отдалечаваше тичешком. След броени мигове щях да го видя да се подава през прозореца, който бе едва на един метър под мен. Погледнах надолу и видях, че прозорците и на втория, и на първия етаж хвърляха светлина, но третият етаж беше тъмен. Заспусках се полека, докато почувствах следващия обръч под крака си. Неосветеният прозорец на третия етаж беше точно срещу мен, а отвъд него се простираше празен коридор с врата накрая, на която Маркос тропаше в момента. По това време на денонощието шивашкият цех бе затворен и там нямаше никого. Ударите по вратата секнаха и аз осъзнах, че Маркос навярно се е спуснал на втория етаж. Погледнах нагоре и видях Кастело, който все още ме наблюдаваше, облизвайки се като котарак.

— Гледай да не паднеш, че като те пипнем, ще се позабавляваме — рече той.