Играта на ангела

Бутнах го настрани и влязох. Жилището се състоеше от тесни и тъмни стаи, струпани от двете страни на коридор, който свършваше при голям прозорец, гледащ към вътрешния двор. Въздухът бе напоен със зловонието, което идваше от каналите. Човекът, който ми бе отворил вратата, стоеше на прага и ме гледаше объркан. Предположих, че е някой от квартирантите.

— Коя е нейната стая? — попитах го аз.

Той само ме гледаше мълчаливо с непроницаемо изражение. Извадих револвера и му го показах. Без да губи самообладание, човекът посочи последната врата в дъното на коридора. Отидох до нея и когато установих, че е заключена, започнах да се боря с ключалката. Останалите квартиранти се подадоха от стаите си — хор от забравени души, които изглеждаха така, сякаш от години не бяха виждали слънце. Спомних си мизерните си дни в пансиона на доня Кармен и ми мина през ум, че някогашният ми дом напомняше новия хотел „Риц“ в сравнение с това жалко чистилище, което бе само едно от множество подобни в човешкия мравуняк на Равал.

— Приберете се в стаите си — наредих аз.

Никой не даде признаци, че ме е чул. Вдигнах ръката си, за да видят револвера. Всички веднага се шмугнаха в стаите си като подплашени гризачи, с изключение на изкласилия Рицар на печалния образ. Съсредоточих отново вниманието си върху вратата.

— Заключила се е отвътре — обясни квартирантът. — Цял следобед е там.

Една миризма, напомняща за горчиви бадеми, се процеждаше изпод вратата. Потропах с юмрук няколко пъти, без да получа отговор.

— Хазяйката има шперц — услужливо рече мъжът. — Ако искате да я почакате да се върне… не ми се вярва да се забави много.

Вместо отговор аз отстъпих назад, след което се хвърлих с всички сили върху вратата. Ключалката поддаде при втората ми атака. Щом се озовах в стаята, веднага ме връхлетя онази горчива и противна миризма.

— Мили Боже — промълви квартирантът зад гърба ми.

Някогашната звезда от Паралело лежеше в един разнебитен креват, бледа и плувнала в пот. Устните й бяха почернели и щом ме видя, се усмихна. Ръцете й стискаха здраво шишето с отровата; бе го пресушила до последната капка. Смрадният й дъх, вонящ на кръв и жлъчка, изпълваше стаята. Квартирантът закри с ръка носа и устата си и излезе в коридора. Гледах как Ирене Сабино се гърчеше, докато отровата я разяждаше отвътре. Смъртта не бързаше да си свърши работата.

— Къде е Марласка?

Тя ме погледна през сълзи на агония.

— Вече нямаше нужда от мен — отвърна. — Никога не ме е обичал.

Гласът й бе дрезгав и пресеклив. Пристъп на суха кашлица изтръгна от гърдите й пронизителен звук и секунда по-късно тъмна течност избликна между зъбите й. Ирене Сабино ме наблюдаваше, вкопчена в последния миг от живота си. Тя сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— И вие сте прокълнат като него.

— Какво мога да направя?

Жената бавно поклати глава. Нов пристъп на кашлица разтърси тялото й. Капилярите в очите й се пукаха и мрежа от кървящи нишки се разпростря към зениците й.

— Къде е Рикардо Салвадор? Той ли е погребан в гроба на Марласка в пантеона?

Ирене Сабино поклати глава. Устните й беззвучно изписаха една дума: Жако.

— Тогава къде е Салвадор?

— Той знае къде сте вие. Вижда ви. Ще дойде за вас.

Помислих си, че започва да бълнува. Ръката й все повече отслабваше хватката си.

— Обичах го — рече тя. — Беше добър човек. Добър човек. Оня го промени. Беше добър човек…

Стон на разпадаща се плът се изтръгна от устните й и мускулни спазми сгърчиха тялото й. Ирене Сабино издъхна, впила поглед в очите ми, отнасяйки завинаги тайната на Диего Марласка. Сега оставах само аз.

Покрих лицето й с чаршаф и въздъхнах. Квартирантът, застанал на прага, се прекръсти. Огледах се наоколо, мъчейки се да намеря нещо, което би могло да ми помогне, да ми подскаже каква трябва да бъде следващата ми крачка. Ирене Сабино беше прекарала последните си дни в една килия с размери четири на два метра. Нямаше прозорци. Грубият метален креват, в който лежеше трупът й, гардеробът от другата страна и една масичка до стената — това беше цялата мебелировка. Един куфар се подаваше изпод леглото, редом с нощно гърне и кутия за шапки. На масата имаше чиния с трохи хляб, кана с вода и купчина от, както помислих най-напред, пощенски картички; оказаха се изображения на светци и възпоменателни картички от погребения. Имаше и нещо с формата на книга, увито в бяла кърпа. Развих я и намерих екземпляра от „Стъпалата към небето“, който бях посветил на господин Семпере. Състраданието, което бе пробудила у мен агонията на тази жена, мигом се изпари. Несретницата бе убила моя добър приятел, и то само за да му отнеме тая скапана книга. Тогава си спомних какво ми бе казал Семпере още първия път, когато влязох в неговата книжарница: че всяка книга си има душа, душата на нейния автор и душата на онези, които са я прочели и сънували. Семпере си бе отишъл, вярвайки в тези думи, и аз си дадох сметка, че и Ирене Сабино посвоему е вярвала в тях.