Играта на ангела

— Много просто. Вие сте наели Валера анонимно, или поне така сте си мислели, но банките имат слонска памет и видят ли веднъж как отлита някой грош, никога не го забравят. Признавам ви, че на този етап вече бях почнал да се забавлявам от цялата работа и реших да посетя работилницата за надгробни паметници „Санабре и синове“.

— Не ми казвайте, че не сте видели ангела…

— Видях го, видях го. Впечатляващо. Също като писмото с дата отпреди три месеца, подписано собственоръчно от вас, с което сте поръчали изработката, и разписката за плащане в аванс, която добрият Санабре е запазил в счетоводните си книги. Обаятелен човек, много горд с работата си. Каза ми, че това е неговият шедьовър, че го е изваял, осенен от божествено вдъхновение.

— Не го ли попитахте за парите, които Марласка му е платил преди двайсет и пет години?

— Попитах го. Той пазеше разписките. Парите били предназначени за подобрения, поддръжка и преустройство на фамилния пантеон.

— В гроба на Марласка е погребан някой друг.

— Така твърдите вие. Но ако искате да оскверня гробница, трябва да разберете, че ще се наложи да ми представите по-солидни аргументи. Позволете сега да продължа с моята проверка на вашата история.

Преглътнах с мъка.

— Възползвайки се от обстоятелството, че се намирах в този район, отидох до плажа Богател, където срещу един реал намерих поне десет души, готови да ми разкрият чудовищната тайна на Вещицата от Соморостро. Не ви го казах тази сутрин, когато ми разказвахте историята си, за да не разваля драмата, но в действителност женището, което се е наричало с това прозвище, е умряло преди доста години. Старицата, която видях тази сутрин, не може даже и дете да уплаши и няма сили да стане от стола си. А, има и една подробност, която ще ви очарова: тя е няма.

— Инспекторе…

— Още не съм приключил. Не можете да кажете, че гледам на работата си през пръсти. Толкова сериозно гледам на нея, че оттам отидох до голямата стара къща до парка Гюел, която ми описахте. Тя е изоставена поне от десет години и съжалявам, че трябва да го кажа, но в нея няма ни фотографии, ни отпечатъци, нито каквото и да е освен котешки фъшкии. Как ви се струва това?

Не отговорих.

— Кажете ми, Мартин. Поставете се на мое място. Какво бихте направили вие при това положение?

— Предполагам, че щях да вдигна ръце.

— Именно. Но аз не съм вие и като същински идиот, след тази тъй плодотворна обиколка реших да последвам съвета ви и да потърся страховитата Ирене Сабино.

— Намерихте ли я?

— Имайте малко вяра в полицейските сили, Мартин. Разбира се, че я намерихме. Пълна развалина е и от доста години живее в един окаян пансион в Равал.

— Разговаряхте ли с нея?

Грандес кимна.

— На дълго и широко.

— И?

— Тя няма дори и бледа представа кой сте вие.

— Това ли ви каза?

— Наред с други неща.

— Какви неща?

— Разказа ми, че се запознала с Диего Марласка на един сеанс, организиран от Роурес в апартамент на улица „Елизабетс“, където спиритическото дружество „Бъдещ живот“ провеждало сбирките си през 1903 г. Разказа ми, че срещнала един мъж, който потърсил убежище в обятията й, съсипан от загубата на сина си и уловен в капана на един брак, който вече нямал смисъл. Разказа ми, че Марласка бил добър, но смахнат човек; вярвал, че нещо е проникнало вътре в него и бил убеден, че скоро ще умре. Разказа ми, че преди смъртта си оставил пари в един фонд, за да могат тя и мъжът, когото била напуснала заради Марласка — Хуан Корбера, известен още като Жако, — да получат нещо след кончината му. Разказа ми, че Марласка посегнал на живота си, защото не можел повече да понася болката, която го разяждала. Разказа ми, че тя и Хуан Корбера преживявали от милостинята на Марласка, докато фондът се изчерпал; скоро след това мъжът, когото наричате Жако, я зарязал и впоследствие узнала, че е умрял сам и алкохолизиран, работейки като нощен пазач във фабриката в Касарамона. Разказа ми, че действително завела Марласка при онази жена, наричана Вещицата от Соморостро, защото си мислела, че въпросната жена ще го утеши и ще го накара да повярва, че пак ще срещне сина си в отвъдния свят… Да продължавам ли?

Разтворих ризата си и му показах разрезите по гърдите, които бях получил от Ирене Сабино в нощта, когато тя и Марласка ме нападнаха в гробището Сан Хервасио.

— Шестолъчна звезда. Не ме разсмивайте, Мартин. Тези разрези може да сте си ги нанесли сам. Те нищо не означават. Ирене Сабино не е чародейка, а просто една бедна жена, която си изкарва прехраната, като работи в перачница на улица „Кадена“.

— А какво ще кажете за Рикардо Салвадор?

— Рикардо Салвадор бил отстранен от полицията през 1906 г., след като в продължение на две години раздухвал случая със смъртта на Диего Марласка, а междувременно поддържал незаконна връзка с вдовицата на покойника. Последното нещо, което се чуло за него, било, че е решил да отплува с някой кораб за Америките и там да започне нов живот.

Не можах да се удържа и прихнах да се смея на тази чудовищна измама.

— Не осъзнавате ли, инспекторе? Не осъзнавате ли, че падате в абсолютно същия капан, който ми приготви Марласка?