Играта на ангела

Грандес ме гледаше съжалително.

— Вие сте този, който не осъзнава какво става, Мартин. Часовникът тиктака и вместо да ми кажете какво сте направили с Кристина Сание, вие се инатите да ме убеждавате в някаква история, която сякаш е излязла от страниците на „Градът на прокълнатите“. Тук има само един капан — този, който сам сте си приготвили. И с всяка минута, която изтича, без да ми кажете истината, за мен става все по-трудно да ви измъкна от него.

Инспекторът прокара няколко пъти ръка пред очите ми, сякаш искаше да се увери, че все още съм запазил способността си да виждам.

— Е? Нищо ли? Добре, както искате. Позволете да ви доразкажа какво още ми предостави този ден. Да си призная, след посещението си при Ирене Сабино вече бях изморен и се върнах за малко до полицейското управление, където все пак намерих време и сили да се обадя в квартирата на Цивилната гвардия в Пучсерда. Оттам ми потвърдиха, че сте били видян да излизате от болничната стая на Кристина Сание в нощта на нейното изчезване, че изобщо не сте се върнали в хотела да си вземете багажа, и че по думите на главния лекар на санаториума вие сте прерязали кожените ремъци, с които пациентката е била обездвижена. Тогава се обадих на един ваш стар приятел, Педро Видал, който беше така любезен да пристигне в управлението. Клетият човек е съсипан. Разказа ми, че последния път, когато сте се видели, вие сте го ударили. Вярно ли е това?

Кимнах.

— Трябва да знаете, че той не ви държи сметка за това. Всъщност почти се опита да ме убеди да ви пусна да си вървите. Казва, че трябва да има някакво обяснение за цялата история. Че сте имали труден живот. Че по негова вина сте изгубили баща си. Че той, Видал, се чувства отговорен за това. Че иска само да си върне съпругата и няма никакво намерение да търси от вас удовлетворение за нанесените щети.

— Разказахте ли всичко на Видал?

— Нямах друг изход.

Скрих лице в ръцете си.

— И какво ви каза той? — попитах.

Грандес сви рамене.

— Смята, че сте си изгубили ума. Смята, че сигурно сте невинен, но даже и да не сте, не иска да ви се случи нещо. Семейството на Видал обаче е съвсем друга работа. Известно ми е, че господин баща му, който не е особено очарован от вас, тайно е предложил възнаграждение на Маркос и Кастело, ако успеят да ви изтръгнат самопризнание за по-малко от дванайсет часа. Те пък са го уверили, че за една сутрин ще ви накарат да рецитирате даже и цялата поема „Каниго̀“60.

— А какво мислите вие?

— Истината ли да ви кажа? Ще ми се да вярвам, че Педро Видал е прав и вие сте си изгубили ума.

Не му казах, че в този момент и аз вече започвах да вярвам в това. Погледнах Грандес и забелязах в неговото изражение нещо, което не се връзваше с думите му.

— Има нещо, което не сте ми казали — отбелязах.

— Според мен ви казах предостатъчно — възрази той.

— Какво премълчахте?

Грандес внимателно се взря в мен, после сдържано се засмя.

— Тази сутрин ми разказахте, че в нощта, когато господин Семпере починал, хора чули, че той се препира с някого в книжарницата. Според вашите подозрения въпросната личност искала да купи една книга, ваша книга, и когато Семпере отказал да я продаде, се стигнало до спречкване и книжарят получил сърдечен удар. Твърдите, че книгата е едва ли не уникална, че почти не са останали екземпляри от нея. Как й беше заглавието?

— „Стъпалата към небето“.

— Точно така. Това е книгата, която, според вас, е била открадната в нощта, когато е умрял Семпере.

Кимнах. Инспекторът си взе цигара и я запали. Дръпна силно няколко пъти, после я угаси.

— Ето каква е моята дилема, Мартин. От една страна мисля, че ми наговорихте куп врели-некипели, които или сте съчинили, взимайки ме за идиот, или пък — и не знам дали това е по-лошото — от много повтаряне сам сте започнали да си вярвате. Всичко сочи към вас и за мен ще е най-лесно да си измия ръцете и да ви оставя на Маркос и Кастело.

— Но…

— … но, и това е едно съвсем мъничко, незначително „но“, едно „но“, което моите колеги биха отхвърлили с лекота — но все пак нещо ме дразни като прашинка в окото и ме кара да се чудя дали, напук на всичко, което съм научил за двайсет години служба, онова, което ми разказахте, не е истина, но не е и лъжа.

— Мога само да кажа, че ви разказах онова, което си спомням, инспекторе. Можете да ми вярвате или не; истината е, че аз самият понякога не си вярвам. Но това е, което си спомням.

Грандес стана и взе да обикаля около масата.