Играта на лъва

Запрелиствах единственото списание, което открих — „Ентъртейнтмънт Уикли“. В раздела за нови книги видях, че Даниел Стийл е издала четвъртия си роман за годината, а едва беше април. Навярно трябваше да я помоля да напише доклада ми. Само че можеше прекалено да се задълбочи в облеклото на труповете от първа класа.

Тъкмо бях стигнал до друг раздел и се канех да прочета материал за благотворителния концерт на Барбара Стрейзънд в полза на маите марксисти от полуостров Юкатан, когато, voila, в стаята се появи Кейт Мейфилд, напудрена, фризирана и облечена. Всъщност не й бе отнело толкова много време. Десет точки.

Изправих се.

— Изглеждаш великолепно.

— Благодаря. Но не ставай сантиментален и недей да ми гукаш.

Харесвах те какъвто си беше преди.

— И какъв бях?

— Нетактичен, недодялан, егоцентричен, груб и язвителен.

— Ще направя всичко възможно. — Двайсет и пет точки.

— Довечера у вас — информира ме тя. — Ще си взема чанта с малко неща. Става ли?

— Разбира се. — Стига чантата да не приличаше на три куфара и четири кашона. Наистина трябваше да премисля всичко това.

— Докато снощи ти беше в банята — ми съобщи Кейт, — пейджърът ти сигнализира. Проверих го. Търсеха те от командния център.

— О… трябваше да ми кажеш.

— Забравих. Не се безпокой.

Имах чувството, че предавам на Кейт Мейфилд контрола върху някаква акция, а навярно и върху живота си. Нали разбирате какво искам да кажа? Минус пет точки.

Тя се запъти към вратата и аз я последвах.

— На Второ авеню има едно много приятно малко френско кафене — каза Кейт.

— Добре. Ще те оставя там.

— Хайде. Аз черпя.

— На съседната пряка има едно мръсно кафене.

— Аз първа предложих.

Взехме си куфарчетата и тръгнахме — точно като двама средностатистически американци, излизащи за работа, само дето носехме четирийсеткалиброви глокове.

Между другото, Кейт беше с черен панталон, бяла блуза и блейзър с цвят на нещо като кетчуп. Аз бях облечен като предишния ден.

Слязохме с асансьора. Портиерът бе същият тип от снощи. Да не би да редуваха по един час работа и два часа почивка, докато не им се събере осемчасов работен ден? Както и да е, той попита:

— Такси, госпожо Мейфилд?

— Не, благодаря, Хърбърт, ще се поразходим.

Хърбърт ме стрелна с поглед, с който ми казваше, че в апартамент 1414 е трябвало да е той, а не аз.

Денят беше хубав, небето чисто, беше малко хладно, но не много влажно. Тръгнахме на изток по 86 — а улица до Второ авеню, после завихме на юг по посока към моето жилище, макар че не отивахме там. Трафикът по булеварда вече бе натоварен, имаше много пешеходци.

— Обичам Ню Йорк — просто ей така казах аз.

— Аз пък го мразя — отвърна Кейт. Обаче се усети, че това заявление е обременено с бъдещи проблеми, особено ако забременее, и прибави: — Но може да ми хареса.

— Няма. На никой не му харесва. Но можеш да свикнеш с него. Понякога ще го обичаш, понякога ще го мразиш. Никога няма да го харесаш.

Тя ме погледна, но не отбеляза нищо за дълбочината на мисълта ми.

Стигнахме до заведение, наречено Ла-еди какво си де-еди какво си. Влязохме и бяхме топло посрещнати от французойка на антидепресанти. Двете с Кейт, изглежда, се познаваха и размениха няколко думи на френски. Минус пет точки.

Седнахме на маса с големината на моите белезници. Столовете бяха направени от закачалки за палта. Миришеше на топло масло което винаги кара стомаха ми да къркори. Клиентелата се състоеше само от травестити.

— Нали е гот?

— Не.

Собственичката ни подаде миниатюрни менюта, написани на санскрит. Имаше трийсет и два вида кифлички и кроасани, абсолютно неподходяща храна за мъже. Попитах мадам:

— Може ли да получа поничка?

— Non, monsiuer.

— Яйца? Наденички?

— Non, monsiuer. — Тя се завъртя на острите си токчета и се отдалечи. Действието на антидепресантите започваше да отслабва.

— Опитай ягодовия кроасан — предложи Кейт.

— Защо? — Както и да е, поръчах си кафе, портокалов сок и шест рола с крем. Кейт си поръча чай и черешов кроасан.

Докато закусвахме, тя ме попита:

— Имаш ли друга информация, която искаш да споделиш с мен?

— Не. Само убийството в Пърт Амбой.

— Някакви теории?

— Не. Често ли идваш тук?

— Почти всяка сутрин. Някакъв план за днес?

— Да си прибера дрехите от химическо чистене. Ами ти?

— Трябва да прехвърля всички ония неща на бюрото ми.

— Мисли за онова, което не е на бюрото ти.

— Например?

— Например подробна информация за жертвите на Халил в Европа. Освен ако не съм го пропуснал, на бюрата ни няма нищо. Нищо от Скотланд Ярд. Нищо от следствения отдел на военновъздушните сили или ФБР.

— Добре… какво търсим?

— Връзка и мотив.

— Като че ли няма друга връзка, освен че жертвите са британци и американци. Това е и мотивът — отбеляза тя.

— Най-силно изпъква убийството с брадва на онзи полковник от американските военновъздушни сили в Англия.

— Полковник Хамбрехт. Край базата в Лейкънхийт.

— Да. Това кафе не е лошо.

— Защо да изпъква?

— Защото убиецът е действал отблизо и от лични мотиви.

— Същото се отнася за убийството на онези ученици.

— Те са били застреляни. Говоря за брадвата. Това е важно.

Тя ме погледна.

— Добре, детектив Кори. Обясни ми.