Читаем Играта на лъва полностью

Намираше се на по-малко от петдесет метра от мястото, къдет беше кацнал. Видя, че все още не са изтеглили самолета на Садъруейт. Влезе в сградата и откри офиса на „Стюарт Ейвиейшън“. Служителят зад гишето се изправи.

— Какво обичате?

Казвам се Самюъл Пърлман. Имам резервация.

— Да. За полунощ. — Мъжът си погледна часовника. — Малко сте подранили, но мисля, че са готови.

— Благодаря. — Халил се вгледа в младежа, но не забеляза да го е разпознал. Служителят обаче му каза:

— Господин Пърлман, изцапали сте си лицето и ризата.

Асад незабавно разбра с какво — със съдържанието на главата на Садъруейт.

— Поувлякох се малко с вечерята — отвърна той.

Мъжът се усмихна.

— Тоалетната е ей там. — Той посочи надясно. — Ще се обадя на пилотите.

Халил влезе в тоалетната и се погледна в огледалото. По лицето, стъклата на очилата и ризата му имаше петънца от червеникавока-фява кръв, сивкав мозък, дори парченце кост.

Той изми лицето и ръцете си, като внимаваше да не се разроши и да не разлепи мустаците си. После се върна в офиса.

— Господин Пърлман — каза младежът, — вашата компания е предплатила за полета. Трябва само да прочетете и подпишете договора.

Халил се престори, че чете напечатания текст.

— Всичко ми изглежда наред. — Той се подписа с оставената на гишето химикалка.

— От Израел ли сте?

— Да. Но сега живея тук.

— Имам роднини в Израел. Живеят в Гилгал на Западния бряг.

— Знаете ли къде е?

— Разбира се. — Халил си спомни думите на Борис: „Във всеки момент половината Израел е в района на Ню Йорк. Няма да привлечеш внимание, освен ако някой евреин не те заговори за роднините си. Внимателно проучи картите и пътеводителите за Израел.“ — Това е средно голям град на трийсет километра северно от Йерусалим. Животът там е тежък, тъй като наоколо има само палестинци. Поздравявам роднините ви за смелостта им да останат там.

— Да. Там е пълна отврат. Би трябвало да се преместят на крайбрежието. Той замълча, после прибави: — Може би някой ден ще се научим да живеем с арабите.

— Не е лесно да се живее с тях. Младежът се засмя.

— Сигурно. Вие го знаете по-добре от мен.

— Да.

В офиса влезе мъж на средна възраст в синя униформа и поздрави служителя:

— Здрасти, Дан.

— Боб — отвърна младежът, — това е пътникът ти, господин Пърлман.

Халил се обърна към пилота, който му протегна ръка, Американското ръкостискане го озадачаваше. Арабите също се ръкуваха но не толкова често и никога не докосваха жени. „Не се безпокой — бе му казал Борис. — Ти си чужденец.“

Асад стисна дланта на мъжа, който се представи.

— Аз съм капитан Фиск. Наричайте ме Боб. Ще летим за Денвър, после за Сан Диего. Нали така?

— Точно така.

Халил се втренчи в очите му, но мъжът не срещна погледа му. Американците те гледаха, но не винаги те виждаха. Либийците нито за миг не откъсваха очи от събеседниците си, освен ако не бяха с по-ниско обществено положение. Освен това американците стояха на разстояние. Поне един метър, както го бе предупредил Борис.

— Самолетът е готов — каза капитан Фиск. — Имате ли багаж, господин Пърлман?

— Само този сак.

— Дайте да го взема.

— Благодаря ви, но се нуждая от физически упражнения.

Пилотът се усмихна и се запъти към вратата.

— Пътувате сам, нали, господине?

— Да.

— Шалом алехем — извика след тях младежът. Халил едва не отговори на арабски: „Салаам алейкум“, но в последния момент отвърна:

— Шалом.

Последва пилота до един от хангарите. До рампата ги очакваше малък бял реактивен самолет. Асад отново забеляза „Апачито“ на Садъруейт и се зачуди кога ще започнат да търсят пилота му. Със сигурност най-рано след два дни — а дотогава Халил вече щеше да е далеч.

— Ще летим с този „Лиър“ шейсет — каза капитан Фиск. — Тъй като сме само трима и нямаме много багаж, напълних догоре всички резервоари. Това означава, че можем да стигнем до Денвър без междинно кацане. Насрещните ветрове са слаби и времето е отлично. Предвиждам полетът да продължи три часа и осемнайсет.

Когато се приземим, температурата в Денвър ще е около, пет градуса. Доколкото разбрах, ще останете там няколко часа, нали?

— Да.

— Добре, ще пристигнем малко преди два през нощта.

— Ще се обадя на колегата си от самолета.

— Разбира се. На борда винаги има радиофон. Добре, после по някое време ще излетим за Сан Диего. Нали?

— Да.

— Съобщиха, че в момента над Скалистите планини имало слаба буря и в Сан Диего валял дъжд. Но времето може да се промени. Ще ви държим в течение, ако желаете.

Халил не отговори. Американската мания да предсказват времето го дразнеше. В Либия винаги бе горещо и сухо, понякога повече от обикновено. Нощите бяха студени, а през пролетта духаше габли. Аллах определяше времето, човек го понасяше. Имаше ли смисъл да се опитваш да го предсказваш и изобщо да говориш за него?

Пилотът го поведе към лявата страна на двумоторния самолет и му даде знак да се качи. Асад се покатери по двете стъпала и влезе през отворената врата. Фиск го последва и каза:

— Господин Пърлман, това е Тери Санфорд, вторият пилот.

Мъжът, който седеше отдясно, обърна глава към тях.

— Добър вечер.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза