Играта на лъва

Халил излезе от транса си и се замисли за следата от трупове, която бе оставил. Генерал Уейклиф и жена му трябваше да са били открити не по-късно от тази сутрин. По някое време техен роднина щеше да се опита да се свърже с убитите офицери от някогашния ескадрон на генерала. Всъщност Асад беше изненадан, че до този момент, понеделник вечерта, никой не се е обадил на Маккой. Пол Грей нямаше да отговаря на телефона, както и господин Садъруейт. Ала Халил имаше чувството, че някой от семейството на Уейклиф или Грей може да позвъни на госпожа Маккой и да й съобщи трагичната вест за убийствата. До следващата вечер играта му щеше да е към своя край. Може би по-рано, може би по-късно, ако Господ вс още го подкрепяше.

Видя отбивка и спря на един заобиколен с дървета.

Имаше няколко камиона и леки коли, но бяха надалеч от него. Халил прерови сака на Садъруейт. Откри бутилка с алкохол, бельо, профилактични лекарства, тоалетни принадлежности и тениска с рисунка на изтребител и думите ЯДРЕНИ БОМБИ, НАПАЛМ И РАКЕТИ — БЪРЗА ДОСТАВКА.

Взе чантата на пилота и своя сак и навлезе сред дърветата зад тоалетните. Извади парите от портфейлите на Садъруейт, Маккой и пазача и ги прибра. После разпръсна съдържанието на портфейлите багажа и видеокасетите сред храстите. Върна се в линкълна и отново излезе на магистралата. Докато шофираше, пусна трите четирийсеткалиброви гилзи през прозореца.

В Триполи му бяха казали: „Не губи време да заличаваш отпечатъците си и не мисли за другите веществени доказателства. Докато полицията ги обработи, ти вече ще си заминал. Но не позволявай да открият у теб чужди вещи. Това ще накара дори най-глупавия полицай да заподозре нещо.“ Разбира се, у него бяха оръжията на убитите федерални агенти. Ала Халил не ги смяташе за веществени доказателства — ако някой полицай се опиташе да го претърси, глоковете щяха да са последното, което щеше да види. И все пак предпочиташе да се избавя от другите неща и да остави автомобила без очевидни улики.

Мислите му се върнаха към родината, към Малик и Борис. И тримата знаеха, че мисията на Халил не може да продължи безкрайно. „Не е важна самата игра, приятелю — бе му казал Малик, — а начинът, по който я играеш. Ти реши да се предадеш на американците в Париж, за да влезеш с гръм и трясък в Америка, да им покажеш кой си, как изглеждаш, къде и кога си пристигнал. Ти измисли правилата на играта, Асад, и сам ги направи по-трудни. Разбирам причината, но и ти трябва да разбереш, че шансовете ти да изпълниш цялата задача са минимални. Трябва да обвиняваш единствено себе си, ако се провалиш малко преди да постигнеш пълна победа.“ На което Халил отговори: „Американците никога не влизат в битка, ако не са направили всичко възможно, за да си осигурят победата още преди да е изстрелян първият изстрел. Все едно да стреляш лъв от автомобил с телескопичен мерник. Това не е никаква победа, а обикновено убийство. В Африка има племена, които все още ходят на лов за лъвове с копия. Каква е ползата от физическото надмощие без духовна или морална победа? Не съм свел шансове си до минимум, просто ги изравних, така че който и да спечели тази игра, победителят ще съм аз.“

Борис, който присъстваше на този разговор, отбеляза: „Повтори ми тези думи, когато гниеш в американски затвор, а всичките ти американски демони продължават щастливо да си живеят“.

Халил се беше обърнал към него. „Не съм и очаквал да разбереш.“

Руснакът се бе засмял. „Разбирам, господин Лъв. Всичко разбирам. И за твоя информация, не ми пука дали ще убиеш онези пило-ти. Но най-добре и на теб да не ти пука. Ако ловът е по-важен от убиването, тогава ги снимай, както правят разумните американци на сафари. Но ако искаш да вкусиш кръвта им, господин Лъв, по-добре измисли друг начин да отидеш в Америка.“

Накрая Асад Халил се беше вгледал в душата си и бе стигнал до заключението, че може да получи всичко — играта, правилата и тяхната кръв.

Видя знак за летище „Макартър“ и отби по рампата. След десет минути влезе в паркинга на аерогарата. Слезе, взе сака си и заключи колата. Не си направи труда да изтрие отпечатъците си от автомобила. Не възнамеряваше да полага толкова усилия, за да крие следите си. Трябваше му само още едно денонощие, навярно дори по-малко.

Халил отиде до навеса на близката автобусна спирка. Скоро пристигна минибус.

— До главния терминал, моля.

— Има само един, приятел — отвърна шофьорът.

След няколко минути бусът го остави на входа на почти пустия терминал. Асад се запъти към единственото такси на стоянката и каза на шофьора:

— Искам да отида до частната зона на летището. Ще ви платя двадесет долара.

— Скачай вътре, приятел.

Асад се настани на задната седалка. Десет минути по-късно бяха в отсрещния край на аерогарата.

— Къде точно да ви оставя? — попита шофьорът.

— До онази сграда ей там.

Спряха пред малка постройка, в която бяха офисите на няколко чартърни фирми. Халил плати и слезе.