Играта на лъва

— Това е центърът за посетители — продължи обясненията си пазачът. — Тук е експозицията, ей там е магазинът за сувенири, а надясно е ресторант „Червената планета“. Виждате експериментален едноместен хеликоптер на военноморските сили, модел петдесет и девета. Онова там е вертолет „Мърлин“.

Докато пресичаха огромното пространство, стъпките им отекваха по гранитния под. Халил забеляза, че повечето лампи са изключени.

— Нямате ли други посетители освен нас? — попита той.

— Не, господине. Всъщност музеят официално не е открит, но приемаме малки групи потенциални дарители и от време на време организираме приеми за големи риби. — Мъжът се засмя. — Ще открием след седем-осем месеца.

Продължиха и минаха през врата с надпис ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Озоваха се в коридор с многобройни офиси. Пазачът спря пред стаята на директора, почука, отвори вратата и каза:

— Приятна вечер.

Садъруейт и Халил влязоха в малка приемна. Джим Маккой седеше на бюрото на секретарката и преглеждаше някакви документи. Той се изправи и усмихнато протегна ръка.

— Как си, Бил?

— Страхотно.

Асад забеляза, че Маккой не изглежда в такава форма като генерал Уейклиф и лейтенант Грей, но видът му бе много по-добър, отколкото на Садъруейт. Носеше костюм, който подчертаваше разликата между някогашните колеги.

Двамата мъже тихо размениха няколко думи, после Садъруейт се обърна.

— Джим, това е… моят пътник… господин…

— Фанини — рече Халил. — Алесандро Фанини. — Той протегна Ръка и Джим Маккой я стисна. — Произвеждам брезент. — Погледите им се срещнаха, но Маккой не прояви признаци на тревога. И ве пак очите му излъчваха интелигентност и Асад разбра, че този човек не е нито глупав, нито доверчив.

— Компанията на господин Фанини продава… — започна Садъруейт.

— Моята компания произвежда брезент за стари самолети. От благодарност за тази частна обиколка бих искал да ви пратя две хиляди метра фин памучен брезент. — И прибави: — Без задължения от ваша страна.

Джим Маккой помълча малко, после отвърна:

— Много щедро от ваша страна… приемаме всякакви дарения.

Халил се усмихна и кимна.

Садъруейт се обърна към него.

— Нали казахте…

Асад отново го прекъсна:

— Навярно ще ми позволите да проверя качеството на брезента, който използвате. Ако е по-добър от моя, ще ви поднеса извиненията си.

— За най-добрите си самолети използваме само тежък брезент — каза Джим Маккой.

— Разбирам. Е, тогава ще ви пратя най-тежкия, с който разполагаме.

На Садъруейт му се стори, че това противоречи на предишните обяснения на господин Фанини, но премълча.

Известно време водиха общи разговори. Директорът изглеждаше малко изненадан, че Бил Садъруейт е довел непознат на срещата им. Но от друга страна, нетактичността беше нещо типично за Бил. Маккой се усмихна.

— Елате да ви покажа самолетите. — Той се обърна към Халил. — Можете да оставите чантата си тук.

— Ако не възразявате, нося фотоапарат и видеокамера.

— Чудесно. — Той ги поведе обратно към атриума, после минаха през един вътрешен коридор към хангарите.

Вътре имаше над петдесет самолета от различни исторически периоди, включително от двете световни войни, както и модерни реактивни изтребители.

— Повечето, но не всички, са произведени тук, на Лонг Айланд — поясни Маккой. — А също и няколкото лунни модула, изложени в съседния хангар. Възстановени са с доброволен труд от хора, работили в самолетната и космическата индустрия на Лонг Айланд или в пътническата и военната авиация. В замяна на хилядите часове, които ни посветиха, ние написахме имената им на стената в атриума. — Директорът спря пред стар жълт биплан. — Това е Къртис JN — 4. Казва се Джени и е построен през хиляда деветстотин и осемнайсета година. Първият самолет на Линдбърг13.

Халил извади фотоапарата от сака си и направи няколко снимки. Маккой го погледна.

— Ако желаете, можете да опипате брезента.

Асад докосна твърдата, боядисана тъкан.

— Да, разбирам какво имахте предвид. Доста е тежък. Няма да забравя, когато ви пратя дарението си.

— Добре. А това тук е „Спъри Месинджър“, разузнавателен самолет, построен през хиляда деветстотин двайсет и втора. В отсрещния ъгъл има няколко изтребителя от Втората световна война — F4F „Уайлдкат“, F6F „Хелкат“, TMB „Авенджър“ …

— Извинете ме, господин Маккой — прекъсна го Халил. — Всички разполагаме с малко време, а зная, че господин Садъруейт иска да види някогашния си изтребител.

Директорът погледна госта си и кимна.

— Добра идея. Последвайте ме.

Влязоха във втория хангар, в който бяха изложени предимно реактивни самолети и космически модули.

Халил се удиви от всички бойни машини, събрани тук. Американците обичаха да се представят пред света като мирен народ. Ала в този музей ставаше ясно, че военното изкуство е най-висшата проява на тяхната култура. Не ги обвиняваше, нито ги съдеше — всъщност им завиждаше.

Маккой отиде направо при изтребителя-бомбардировач F-111, лъскаво сребрист двумоторен самолет с обозначенията на американските военновъздушни сили. Подвижните му криле бяха изтеглени назад и на корпуса му бе написано името „Могъщата Бети“.