Играта на лъва

Съдъруейт го погледна, после погледна дисплея на навигационната система на таблото.

— Ясно. — И набра номера на Джим Маккой.

На третото иззвъняване отговори женски глас.

— Ало?

— Бети, тук е Бил Садъруейт.

— О… здравей, Бил. Как си?

— Страхотно. Как са децата?

— Добре.

— Джим там ли е? — И преди жената да успее да отговори, Садъруейт, който бе свикнал да го отрязват, бързо прибави: — Трябва да поговоря с него за нещо важно.

— Ами… добре, чакай да видя дали е свършил с другия си разговор.

— Благодаря. Предай му, че съм му приготвил изненада.

— Един момент.

На Халил му се прииска да поздрави Садъруейт за това, че е използвал точните думи, но само се усмихна и продължи да шофира. Пътуваха по експресна магистрала и се приближаваха към окръг Насау, където живееше Джим Маккой — и където щеше да умре.

— Здрасти, Бил — чу се мъжки глас. — Какво има?

Садъруейт се ухили.

— Няма да повярваш. Познай къде съм.

Последва мълчание.

— Къде? — накрая попита Маккой.

— Току-що кацнах на „Макартър“. Спомняш ли си онзи чартърен полет за Фили? Е, човекът си промени плановете и ето ме тук.

— Чудесно…

— Джим, утре рано сутринта трябва да излетя обратно, така че навярно бих могъл да се отбия у вас или да се срещнем в музея.

— Ами… трябва да…

— Само за половин час. Обаждам се от колата. Наистина искам да видя оня F-111. Можем да те вземем.

— Кой е с теб?

— Един приятел. Дойде с мен от Южна Каролина. Много му се ще да разгледа старите самолети. Имаме изненада за теб. Няма да те забавим, ако си зает. Зная, че се обаждам в последния момент, но ти каза…

— Да… добре, хайде да се срещнем в музея. Ще го намерите ли?

— Да. В колата има навигационна система.

— Къде сте?

Садъруейт погледна Халил, който отвърна по дистанционния микрофон:

— На междущатска магистрала четиристотин деветдесет и пет, господине. Току-що минахме покрай изхода за Магистралата на ветераните.

— Добре — каза Маккой, — значи пътувате по лонгайландската експресна магистрала. Имате още трийсетина минути път, ако трафикът е нормален. Ще ви чакам на главния вход на музея. Търсете голям фонтан. Дайте ми номера на мобифона си.

Садъруейт му го продиктува.

— Ако случайно се разминем — рече Маккой, — аз ще ви потърся или ми позвънете вие. Ето ви номера на клетъчния ми телефон. — Той им го каза, после попита: — С каква кола сте?

— Голям черен линкълн — отвърна Садъруейт.

— Добре… Може да пратя някой от охраната да ви посрещне на входа. — Той шеговито прибави: — Време на срещата приблизително двайсет и един нула нула, място на срещата според уговорката, връзката между самолетите е установена. До скоро, Карма петдесет и седем. Край.

— Прието, Елтън трийсет и осем. Край — ухили се Садъруейт, натисна бутона за край на разговора и погледна Халил. — Няма проблем. Почакайте докато му предложите две хиляди квадратни ярда безплатен брезент. Ще ви черпи нещо за пиене.

— Метра. Да бе.

След няколко минути мълчание Бил Садъруейт каза: — Хм… не че бързам, но после може да поизляза и сигурно ще Ми потрябват малко пари.

— А, да. Разбира се. — Асад бръкна в джоба на гърдите си, извади портфейла си и му го подаде. — Вземете си петстотин долара.

— Навярно ще е по-добре вие да ги преброите.

— Аз шофирам. Вярвам ви.

Садъруейт сви рамене, включи лампичката на тавана и отвори портфейла. Извади пачка банкноти и отброи петстотин долара. Може и да бяха петстотин и двадесет, не бе сигурен на слабата светлина.

— Оставих ви почти без пари.

— По-късно ще изтегля от някой банкомат.

Пилотът му върна портфейла.

— Сигурен ли сте?

— Да.

Продължиха на запад по експресната магистрала и Халил въведе в сателитния навигатор музея „Люлка на авиацията“. След двадесет минути завиха на юг по голяма автострада и отбиха на изход M4. Последваха знаците до Чарлз Линдбърг Булевард, след това продължиха надясно по широк трилентов път. Накрая видяха осветен със сини и червени лампи фонтан, зад който се издигаше масивна сграда от стъкло и стомана.

Заобиколиха фонтана и спряха пред главния вход. Посрещна ги униформен пазач.

Халил изключи двигателя, слезе и взе черната си чанта от задната седалка. Садъруейт го последва, но остави сака си в линкълна. Асад заключи с дистанционното управление и пазачът каза:

— Добре дошли в музея „Люлка на авиацията“. Господин Маккой ви очаква в кабинета си. Ще ви заведа при него. — Той се обърна към Халил. — Трябва ли ви чантата, господине?

— Да, нося подарък за господин Маккой и фотоапарат.

— Добре.

Садъруейт се огледа. Вдясно от модерната сграда имаше два хангара от 30 — те години.

— Хей, погледнете натам!

— Тук се е намирала старата военновъздушна база „Мичъл“, използвана като тренировъчен център от трийсетте до средата на шейсетте години — поясни пазачът. — Хангарите са оставени на място й са възстановени в първоначалния им вид. В тях са най-ценните ни самолети. Наляво са Музеят на науката и техниката и космическата зала. Последвайте ме, моля.

Халил и Садъруейт закрачиха след него към входа. Асад забеляза, че мъжът не е въоръжен.

Влязоха в сградата, в която имаше висок атриум.