Играта на лъва

Директорът се обърна към Бил Садъруейт.

— Е, ето го, приятел. Навява ли ти спомени?

Садъруейт зяпаше изтребителя така, все едно е ангел, който го вика да го хване за ръка и да полетят. Очите му се навлажниха.

Джим Маккой се усмихна.

— Нарекох го на името на жена си.

Асад Халил също гледаше самолета, потънал в собствените си спомени.

Садъруейт се приближи и докосна самолета. Пръстите му милваха алуминиевите плочи, очите му поглъщаха всеки детайл на съвършения аеродинамичен корпус.

— Наистина летяхме на такива изтребители, Джим. Наистина.

— Преди милион години.

Халил се отдалечи, преструвайки се, че иска да остави двамата воини насаме. Всъщност се наслаждаваше на момента. Чу ги да разговарят и да се смеят. Затвори очи и ясно си представи мъглявото петно, което се носеше към него, видя онази ужасна бойна машина, бълваща червени пламъци от опашката си като адски демон. Опита се да прескочи спомена за това как се бе изпуснал в панталона си, но образите в главата му бяха прекалено живи и той ги остави да го изпълнят. Знаеше, че ще отмъсти за унижението.

Садъруейт го повика и Халил се обърна.

До самолета имаше подвижна алуминиева платформа със стълба и Бил попита:

— Може ли да ни снимате в кабината?

Халил само това чакаше.

— С удоволствие.

Джим Маккой пръв се изкачи по стълбата. Куполът на кабината беше вдигнат и той се вмъкна отдясно на седалката на оръжейника. Садъруейт го последва, скочи на мястото на пилота и извика:

— Опа! По седлата! Хайде да избием копелетата!

— Да!

Директорът го изгледа неодобрително, но не каза нищо. Асад Халил се изкачи по стълбата.

— Добре, приятел, излитаме за Арабистан — продължи Садъруейт. — Хей, ще ми се навремето ти да беше с мен вместо Чип. На него хич не му млъкваше устата. — Той започна да си играе с руля, като имитираше рев на двигател. — Огън, едно, две. — Бил широко се усмихна. — Знаеш ли, спомням си всичко, сякаш беше вчера. — Пилотът прокара пръсти по пулта. — Басирам се, че мога да направя предстартова проверка.

— Не се съмнявам — поласка го Маккой.

— Добре, приятел, искам да хвърлим бомбата върху палатката, докато Муамар чука вътре камилата си! — Садъруейт избухна в смях.

Джим Маккой погледна господин Фанини, който стоеше на стълбата, и се насили да се усмихна на госта си. Искаше му се Бил да е дошъл сам.

Асад Халил вдигна фотоапарата, насочи го към двамата мъже й попита:

— Готови ли сте?

Садъруейт се ухили към обектива. Светкавицата проблесна. Маккой се опита да си придаде невъзмутим вид. Бил протегна лявата ръка и показа среден пръст. Асад продължаваше да снима.

— Хей, стига… — понечи да възрази директорът.

Асад Халил прибра апарата в сака си и извади пластмасовата бутилка от „Шератон“.

— Само още две снимки, господа.

Маккой запремигва, за да проясни очите си от блясъка на светвицата, и погледна към госта. Бутилката не го разтревожи, но лицето на господин Фанини имаше странно изражение. Внезапно му хрумна, че ще се случи нещо ужасно.

— Е, господа, приятни ли са спомените ви от бомбардировката? — попита Асад Халил.

Маккой не отговори.

— Господин Фанини — каза Садъруейт, — бихте ли се качили на носа, за да ни снимате отпред?

Халил не помръдна.

— Хайде да излизаме, Бил — рече Джим Маккой.

— Останете на местата си — нареди Халил.

Директорът го зяпна и устата му пресъхна. Дълбоко в душата си винаги бе знаел, че този ден все някога ще настъпи.

— Преместете платформата, за да ни снимате от другата страна — каза Садъруейт. — После…

— Млъкни.

— А?

— Затвори си устата.

— Хей, ти за какъв… — И изведнъж Садъруейт се озова пред дулото на пистолет.

— О, Господи… о, не!… — тихо възкликна Маккой.

Халил се усмихна.

— Е, господин Маккой, вие вече сте се досетили, че не съм производител на брезент. Може да се каже, че съм производител на савани.

— Майко Божия…

Бил Садъруейт объркано погледна директора, после Халил.

— Какво става?

— Млъкни, Бил — каза Маккой. — Тук е пълно с въоръжени пазачи и охранителни камери. Предлагам ви да си тръгнете сега и няма да…

— Тишина! Аз ще говоря. Обещавам да бъда кратък. Имам друга среща и няма да се бавя. Маккой замълча. Бил Садъруейт за пръв път не каза нищо. Очевидно започваше да разбира.

— На петнадесети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година бях шестнайсетгодишно момче и живеех със семейството с Ал Азизия, място, известно и на двама ви — продължи Асад Халил.

— Значи сте живели там, така ли? В Либия? — попита Садърует.

— Тишина! — повтори Халил. — Вие долетяхте в моята страна, хвърлихте бомби върху моя народ, убихте семейството ми — двамата ми братя, двете ми сестри и майка ми — после сте се върнали в Англия, където, предполагам, сте отпразнували убийствата си. Сега ще платите за своите престъпления.

Садъруейт най-после осъзна, че ще умре, и погледна Джим Маккой.

— Съжалявам, приятел…

— Млъкни — заповяда Халил. — На първо място, благодаря ви, че ме поканихте на срещата си. Освен това искам да знаете, че вече убих полковник Хамбрехт, генерал Уейклиф и жена му…

— Копеле! — промълви Джим Маккой.