Читаем Играта на лъва полностью

— Няма да се възползвам от това, че сте приятели, и обещавам да не разговарям по работа. Искам само да видя самолетите, които се покриват с моя брезент.

— Естествено. Предполагам…

— И разбира се, за тази услуга ще настоя да приемете малък подарък… може би петстотин долара.

— Готово. Ще му се обадя в службата да проверя дали още е там.

— В противен случай бихте могли да му позвъните вкъщи и да го помолите да ни посрещне в музея.

— Естествено. Джим няма да има нищо против. И без това ме покани да ми покаже самолетите.

— Чудесно. Утре сутрин може да нямаме време. Във всеки случай, решил съм да даря на музея две хиляди квадратни метра брезент за реклама и така ще имам тази възможност.

— Естествено. Гледай ти, какво съвпадение! Светът е малък.

— И с всяка година още повече се смалява. — Халил се усмихна. Не се налагаше пилотът да улеснява срещата му с бившия лейтенант Маккой, но това донякъде опростяваше нещата. Асад имаше домашния му адрес и нямаше значение дали ще го убие в дома му, или в служебния му кабинет. В музея щеше да е по-добре, но само заради символиката на този акт. Но още същата вечер трябваше да отлети на запад за последната фаза от деловия си престой в Америка.

До този момент всичко вървеше според плана. След ден-два някой от американските разузнавателни служби щеше да направи връзка между тези на пръв поглед изолирани убийства. Но след Хамбрехт, Уейклиф и Грей, Асад Халил вече бе готов да умре. Ако успееше да прибави към тях и Маккой, толкова по-добре. Ала ако го чакаха на летището, в музея или в дома на директора, щеше да умре поне тази свиня, която седеше до него. Той погледна към пилота и се усмихна. „Ти си мъртъв, лейтенант Садъруейт, но още не го знаеш.“

Продължаваха да се спускат към Лонг Айланд и Халил вече виждаше брега, както и високите сгради на Ню Йорк наляво от самолета.

— Ще минем ли близо до летище Кенеди? — попита той.

— Не, но можете да го видите ей там до залива. — Садъруейт осочи едно огромно осветено пространство. — Видяхте ли го?

— Да.

— В момента сме на височина триста метра и няма да ни се наложи да се занимаваме с всичките им глупости. Господи, ония от кулата на Федералното управление на авиацията са скапани задници.

Халил не отговори. Този човек използваше удивително много ругатни. Същото се отнасяше и за собствените му сънародници, но те никога не богохулстваха като този безбожник, който споменаващ всуе името на пророка Иисус. В Либия за богохулство с името ня пророк наказаха с камшик — и убиваха за поругаване на името на аллах.

Садъруейт погледна пътника си.

— Та значи наистина сте в текстилния бизнес?

— Да. Вие с какъв бизнес смятахте, че се занимавам?

Пилотът се засмя.

— Ами, да ви кажа честно, мислех, че може да сте от мафията.

Асад Халил се усмихна.

— Аз съм честен човек, търгувам с текстил. — И прибави: — Как си представяте, че някой мафиот би пътувал с толкова стар самолет?

Садъруейт се насили да се усмихне.

— Имате право, предполагам… но ви докарах дотук, нали?

— Все още не сме кацнали.

— Ще кацнем. Още не съм убивал никого.

— Нима?

— Да… но тогава ми плащаха, за да убивам. — Той се засмя. — Първият на мястото на катастрофата е пилотът. Приличам ли ви на мъртвец?

Асад Халил не отговори.

Садъруейт повика кулата на „Макартър“ по радиостанцията.

— Кула Лонг Айланд, тук „Апачи“ шейсет и четири. Намирам се на петнайсет километра южно от вас, височина триста метра, спускам се към „Макартър“. — Той изслуша отговора и потвърди приемането на инструкциите.

Няколко минути по-късно пред тях се появи голямо летище и пилотът се насочи към двадесет и четвърта писта. Халил видя главния терминал в далечината наляво. Надясно имаше група хангари, край които бяха паркирани малки самолети. Аерогарата бе заобиколена от дървета, жилищни квартали и магистрали.

Според неговата информация летището се намираше на седемдесет и пет километра източно от „Кенеди“ и тъй като не приемаше международни полети, не се охраняваше прекалено строго. Във всеки случай, той пътуваше с частен самолет.

Преди петнадесет години американските власти бяха обявили пътническите полети за обект на строга охрана и частните самолети нямаха право да спират на пътнически терминал. Определеният за тях участък изобщо не се охраняваше. В резултат тъкмо онези хора, от които се страхуваха американците — саботьори, наркотрафиканти борци за свобода и луди — можеха свободно да летят из страната, стига да използват частни самолети.

Асад Халил промълви няколко благодарствени думи към глупавите бюрократи, които улесняваха мисията му.

Самолетът плавно кацна. Това изненада Халил, като се имаха предвид очевидните психически отклонения на пилота.

— Видяхте ли? — попита Садъруейт. — Пристигнахте жив и здрав.

Асад не отговори.

Садъруейт излезе от пистата и продължи към частните хангари.

Слънцето бе залязло и летището тънеше в мрак, освен осветените писти и сградите на неохраняемия участък в далечината.

Халил внимаваше за някакъв капан. Беше готов да извади пистолета си и да нареди на пилота отново да излети, но около хангарите не забеляза нищо особено.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза