Играта на лъва

Не искахме да убием никой, пък и беше през нощта, така че нямаше никой. Обаче си помислете — улучваме къщата на Кадафи, пък той се оказва в задния двор. Нарочно улучваме задния двор на френското посолство, но там няма никой. Разбирате ли какво искам да кажа? Ами ако се беше случило обратното? Онази нощ аллах е бдял над оня гъз. Странна работа.

Асад се разтрепери. Ако бяха на земята, щеше да убие това богохулно куче с голи ръце. Той затвори очи и се помоли.

— Искам да кажа — продължаваше Садъруейт, — французите са ни приятели, съюзници, ама тогава ни извъртяха курвенски номер и не ни пуснаха над своя територия, затова им дадохме да разберат, че когато пилотите летят по-дълго и са малко уморени, могат да се случат инциденти. — Той се разхили. — Просто инцидент. Excusez moi. Голяма работа беше Рони. Такъв човек ни трябва в Белия дом. Буш е бил пилот изтребител. И знаете ли какво му се случило? Японците го свалили над Тихия океан. Ама и той беше пич. После дойде оня пъзльо от Арканзас… интересувате ли се от политика?

Халил отвори очи.

— Като гост във вашата страна, не коментирам американската политика.

— Ами? Да, ясно. Както и да е, скапаните либийци си получиха заслуженото за бомбата в оная дискотека.

Асад помълча малко, после отбеляза:

— Това се е случило толкова отдавна, а вие, изглежда, ясно си го спомняте.

— Да… е, битките трудно се забравят.

— Сигурен съм, че либийците също не са забравили.

Садъруейт се засмя.

— Определено. Нали знаете, арабите имат дълга памет. Искам да кажа, две години след като им пуснахме бомбите, те взривиха оня самолет на „Пан Ам“.

— Както се казва в еврейското писание, око за око, зъб за зъб.

— Да. Изненадах се, че не им го върнахме тъпкано. Така или иначе, оня слабак Кадафи накрая предаде типовете, дето са сложили бомбата. Виж, това вече ме гръмна. Какви ги върши?

— Какво искате да кажете?

— Ами, тоя боклук трябва да е скрил някой фокус в ръкава си. Нали разбирате? Какво ще спечели, като предаде двама от собствените си хора, на които е заповядал да сложат бомбата?

— Навярно са му оказали натиск да окаже съдействие на Международния съд — отвърна Халил.

— Ами после? За да не си развали отношенията с арабските терористи, отива и прави нов номер. Нали разбирате? Случилото се със самолета на „Трансконтинентал“ е дело на Кадафи. Заподозреният е либиец. Нали така?

— Не съм запознат с този случай.

— И аз, честно казано. Журналистите са лъжливи копелета.

— Но може да сте прав, че с този терористичен акт либийците си отмъщават за въпросните двама свои граждани — прибави Асад. — Или пък смятат, че не са си отмъстили достатъчно за въздушния удар.

— Кой знае? На кой му пука? Ако се опита да разбере ония идиоти, човек ще се побърка като тях.

Халил замълча.

Садъруейт очевидно изгуби интерес към разговора и няколко пъти се прозя. Летяха над крайбрежието на Ню Джърси. Със залеза н слънцето долу започнаха да проблясват светлини.

— Какво е онова там? — попита Асад.

— Къде? А… това е Атлантик Сити. Бил съм там. Страхотно място ако си падаш по вино, жени и песни.

Халил разпозна парафразата на стих от великия персийски поет Омар Хаям: „Кана вино, малко хляб и ти до мен, в пустинята запяла. О, пустинята е същи рай!“

— Значи това е раят? — рече той.

Съдъруейт се засмя.

— Да. Или адът. Зависи какви са ти картите. Обичате ли хазарт?

— Не.

— Мислех, че… сицилианците са комарджии по природа.

— Насърчаваме други да играят хазарт. Печелят онези, които залагат нищо.

— Имате право. — Пилотът зави надясно и установи нов курс. — Ще минем над океана и ще се насочим право към Лонг Айланд. Вече започвам да се спускам, така че ушите ви могат малко да заглъхнат.

Халил си погледна часовника. Минаваше седем и петнайсет и слънцето едва се подаваше над хоризонта на запад. Над земята се спускаше мрак. Той си свали тъмните очила, прибра ги в джоба на сакото си и си сложи бифокалните.

— Мислех си за това съвпадение с вашия приятел.

— А?

— Имам клиент на Лонг Айланд, който също се казва Джим.

— Не може да е Джим Маккой.

— Но е той.

— И е ваш клиент, така ли? Джим Маккой?

— Това ли е директорът на авиационния музей?

— Да! Проклет да съм. Откъде го познавате?

— Купува памучен брезент от фабриката ми на Сицилия. Това е специален памук, който се произвежда за маслени картини, но е много подходящ за старите самолети в музея.

— Значи продавате памук на Джим?

— На музея му. Не сме се срещали лично, но той беше много доволен от качеството на брезента. Не е тежък като обикновения и с него спокойно могат да се покриват дървените рамки на най-старите машини. — Той се опита да си спомни какво друго му бяха казали в Триполи. — И разбира се, тъй като е произведен за художници, притежава много по-добра способност да абсорбира самолетната боя, което днес е рядкост, защото повечето брезенти са синтетични.

— Без майтап?

Халил замълча за момент, после предложи:

— Навярно бихме могли да посетим господин Маккой още тази вечер. Бил Садъруейт се замисли.

— Да, предполагам… ще му се обадя…