Играта на лъва

Това наистина смърдеше. Претършувах мозъка си за начини на действие но успях само да се сетя, че Джак Кьоних ми дължи услуга макар двамата да не бяхме единодушни по този очевиден и елементарен факт. Само че Кьоних го нямаше и аз нямах нито връзки, нито влияние тук, пък и никой друг не ми дължеше нищо.

— Спала ли си с някой началник, който би могъл да ни направ услуга? — попитах Кейт.

— Не и в Ню Йорк.

— А във Вашингтон?

Кейт като че ли се замисли над въпроса ми, започна да брои вя пръсти и да мърмори числа, докато стигна до седем, после отвърна:

— Мисля, че вече съм си изгърмяла всички патрони. — И се засмя, за да ми покаже, че само се майтапи.

Както и да е, прелистих още няколко статии, които бяха пристигнали от друго измерение. Не съм съвсем сигурен как действа Интернет, но изглежда, че те пита какво търсиш и прави каквото си му наредил, което е повече, отколкото мога да кажа за много свои познати.

Стигнах до материал от „Бостън Глоуб“, който даваше повече информация. Броят беше от 20 април 1986 година. Публикуваха хронология на събитията, довели до американския въздушен удар. Кризата започваше на 7 януари. „Президентът Рейгън обвинява Либия във въоръжена агресия срещу Съединените щати и налага икономически санкции срещу тази страна. Западните съюзници отказват да се присъединят към бойкота. Съединените щати свързват Либия с удар на палестински терористи от 27 декември 1985 г. срещу летищата в Рим и Виена, когато загинаха двадесет души.“

Продължих да чета. „11 януари: висш сътрудник на полковник Муамар Кадафи заявява, че Либия ще се опита да убие Рейгън, ако Съединените щати я атакуват. Кадафи кани Рейгън да го посети и твърди, че срещата може да промени отношението на американския президент.“

Не бих се обзаложил. Прегледах хронологията докрай: „13 януари: два либийски изтребителя се приближават до разузнавателен самолет на американските военноморски сили. 5 февруари: Либия обвинява САЩ, че са помогнали на Израел да свали либийски самолет, заклева се, че ще отмъсти. 24 март: бойни самолети на САЩ нанасят удар по либийска ракетна площадка. 25 март: американски части атакуват четири либийски патрулни катера. 28 март: Кадафи предупреждава, че ще отмъсти на военните бази в Италия, Испания и всяка друга държава, която оказва съдействие на 6—ти американски флот. 2 април: в самолет на «Транс Уърлд Еърлайнс», пътува от Рим за Атина, избухва бомба и убива четирима души — палестинска група твърди, че отмъщава на САЩ за атаките срещу Либия. 5 април: бомба избухва в западноберлинска дискотека и убива двама 3 американски офицери. 7 април: американският посланик в Западна Германия заявява, че САЩ имат категорични доказателства за либийското участие в експлозията…“ Плъзнах поглед до края на събитията, довели до 15 април 1986 година. Никой не можеше да каже, че е бил изненадан от въздушния удар, като се имаха предвид замесените личности, и — както бихме се изразили в днешната по-тактична Америка — недоразуменията, предизвикани от злополучни културни и политически стереотипи. Отговорът на проблема спокойно можеше да се крие в усилването на имиграционния поток. Ако продължаваше така, след пет години по-голямата част от населението на Средния изток щеше да се е преселило в Бруклин. Взех последната киберновина от бюрото си и я прегледах.

— Я, това е интересно. Прочете ли интервюто на Асошиейтед Прес с госпожа Кадафи от деветнайсети април осемдесет и шеста?

— Не, струва ми се.

Започнах да чета:

— „Съпругата на либийския лидер Муамар Кадафи, която съобщи, че осемнадесетмесечната й осиновена дъщеря Хана била убита по време на удара, разговаря с репортерите за пръв път след атаката. Седнала пред разрушения си дом в Триполи с патерица в ръка, тя говори рязко и предизвикателно. Сафия Кадафи каза, че завинаги смятала Съединените щати за враг, освен ако не осъдят Рейгън на смърт“.

— Жените във фундаменталистките мюсюлмански държави рядко се появяват пред публика — отбеляза Кейт.

— Е, ако са разрушили дома ти, нямаш друг изход, нали?

— Изобщо не ми хрумна за това. Много си интелигентен!

— Благодаря. — Продължих да чета статията: — Тя заяви: „Ако някога намеря американския пилот, който пусна бомбите върху дома ми, ще го убия с голи ръце“. — Вдигнах поглед към Кейт. — Ето, сама виждаш. Тези хора не крият нищо. Проблемът е, че ние приемаме думите им за обикновена реторика, но те говорят буквално. Както са открили полковник Хамбрехт и генерал Уейклиф.

Тя кимна.

Прибавих:

— Не мога да повярвам, че във Вашингтон не са предполагали какво ще се случи.

Кейт не отговори.

Върнах се към статията.

— „Що се отнасяло до съпруга й, той не бил терорист, поясни тя защото в такъв случай аз нямаше да имам деца от него“. — Замълчах, после отбелязах: — Терористите стават добри бащи. Това е сексистко изявление.

— Не можеш ли просто да дочетеш скапаната статия без тъпи забележки? — попита Кейт.