Читаем Играта на лъва полностью

Всъщност никога не бях смятал, че ФБР — което е в основата на Антитерористичната спецчаст — знае повече от нас в Ню Йорк. Но сто на сто знаеха, че — както се изразяваше Кейт — ЦРУ играе само за себе си. И феберейците го допускаха, защото в края на краищата всички сме от един отбор, всички сме на страната на ангелите и всички взимаме присърце интересите на страната. Единственият проблем беше как се определят тези интереси.

Добре че Кьоних и Наш бяха отвъд океана.

Така или иначе, по време на едно кратко затишие в кошерната активност прегледах разпечатките, които Кейт продължаваше да изтегля от киберпространството. Започнах със статия в „Ню Йорк аимс“ от 11 март 1989 — а, озаглавена „Взрив унищожава бус на капитан свалил ирански пътнически самолет“. Отнасяше се за капитана на „Вансен“ и не ми се стори важно, освен като пример за онова, което подозирахме, че се случва в момента.

Кейт ми подаде съобщение на Асошиейтед Прес от 15 април 1995 а, озаглавено: „Либия иска съд за въздушните удари от 1986 година.“ Прочетох го на глас.

— „В понеделник Либия поиска Съединените щати да предадат пилотите и всички останали, участвали във въздушните удари срещу либийски градове преди десет години. Либийският лидер Муамар Кадафи настоя със случая да се заемат Обединените нации.“ — Погледнах към Кейт. — Предполагам, че не сме пожелали да предадем никого и Кадафи е изгубил търпение.

— Продължавай — отвърна тя.

— „Ние не можем да забравим случилото се — заяви Кадафи на годишнината от въздушните удари, в резултат на които според Либия били ранени над сто и били убити трийсет и седем души, включително неговата осиновена дъщеря. — Тези деца… нима те са животни? Нима американците са човешки същества?“ — попита Кадафи в интервю на Си Ен Ен сред развалините от бомбардирания си дом, останал в това състояние цяло десетилетие след въздушните удари. — Вдигнах глава.

— Мисля, че Асад Халил е живял в онзи военен лагер при Кадафи — каза Кейт. — Не забравяй, че според нашето досие семействата им са били близки.

— Да. — Замислих се за това. — По онова време Халил е бил петнайсетина-шестнайсет годишен. Баща му вече е бил мъртъв, но трябва да е имал приятели и роднини в лагера.

Тя кимна.

— И сега отмъщава за тях и за семейството на Кадафи.

— Струва ми се логично. — Пак си спомних думите на Гейб. — Вече знаем какъв е мотивът му и трябва да ти кажа… виж, не съчувствам на това копеле, но го разбирам.

Кейт кимна.

— Зная. — И прибави:

— Халил е по-опасен, отколкото си мислим, ако това изобщо е възможно. Продължавай.

— „В Либия бяха проведени церемонии в памет на американските въздушни удари над Триполи и Бенгази. Ударите бяха нанесени след експлозията в дискотека «Ла Бел» в Берлин на пети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, когато загина американски военен. Исканията на Либия повтарят настояването на Съединените щати Кадафи да предаде на американски или британски съд двамата мъже, търсени за взривяването на полет сто и три на «Пан Ам» над Локърби, Шотландия, когато загинаха двеста и седемдесет души.“ — Оставих статията настрани. — Това никога няма да има край.

— Наистина. Безкрайна война. Това просто е поредната битка, предизвикана от предишната битка, и ще доведе до следващата битка.

Потискаща мисъл. Продължих да чета и стигнах до най-новите материали за капитана на „Вансен“. Както казах, нямаше пряка връзка с Халил, но забелязах интересна поредица от заглавия, едно от които, в „Ню Йорк Таймс“, гласеше: „Разследването на взрива отхвърля теорията за терористичен акт“. В първата статия се казваше, че иранското правителство можело да не е замесено и че имало вероятност изобщо да не се отнася за дело на екстремистки групи, а за самотен луд, някакво съвпадение или лична омраза. Глупости. Вашингтон пускаше тия истории, за да успокоява хората и да не ги настройва срещу иранците, иракчаните, либийците или други страни, които не ни харесват и които насъскват собствените си народи при най-малкия инцидент.

Сигурно се прилагаше някаква мащабна дипломатическа стратегия, но аз не я разбирах. По това време другия месец Асад Халил щеше да е описан като самотен бунтар, който се е разгневил на САЩ за това, че са нацапали с мастило входната му виза. Ако си мислите, че никой не знае какво правят в Белия дом, сградата „Дж. Едгар Хувър“, Пентагона или Лангли, опитайте с Държавния департамент — те тотално се носят по течението. Така или иначе, като оставим настрани геополитиката, Асад Халил или беше заминал, или се насочваше към следващата си жертва.

— Нещо за участниците в операцията? — попитах Кейт.

— Не. Но не е задължително да ни кажат. ФБР може вече да е поставило оцелелите под охрана.

Мисля, че би трябвало да ни държат в течение. В полицейското управление разследващият детектив знае и е отговорен за всичко.

Не ми е приятно да те разочаровам, Джон, но тук не е полицейското управление и ще имаш късмет, ако изобщо ти се обадят, за да ти съобщят, че са арестували Халил.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза