Играта на лъва

Асад забеляза, че вторият пилот е застанал на стъпалото и принудено се усмихва, докато търпеливо го чака. Халил прехвърли сака в лявата си ръка, за да може да извади пистолета с дясната, слезе на асфалта и застана до пилота. Капитан Фиск го последва и се запъти към някакъв мъж в гащеризон на техник.

Халил остана плътно до втория пилот, по-близо от традиционния един метър, но мъжът не направи опит да се отдръпне.

Фиск се върна при тях.

— Онзи господин ще ви откара до главния терминал с личната си кола. Ако решите, може да му дадете бакшиш, господине — прошепна той.

— Колко?

— Десет долара ще са достатъчни.

Халил се зарадва, че е попитал. В Либия с десет долара можеше да наеме човек за два дни. В Америка толкова струваше десет минутна услуга.

— Благодаря ви, господа — каза на пилотите той. — Ако не се върна след около два часа, значи ще дойда към девет. Не по-късно.

— Ясно — отвърна капитанът. — Ще ви чакаме в ей онази сграда.

Асад се приближи до техника и след като размениха няколко думи, двамата отидоха на паркинга. Либиецът седна отпред до шофьора макар че в Триполи щеше да се вози на почетната задна седалка. „Американците, постоянно му беше напомнял Борис, обичали външните прояви на демократичност. В някогашната ми безкласова работническа държава — бе му казал руснакът — всеки си знаеше мястото. В Америка класите се преструват, че помежду им няма граници. На никого не му харесва, но когато се наложи, стават големи застъпници на равенството.“

Техникът потегли и излезе от паркинга.

— За пръв път ли сте в Колорадо Спрингс, господин…

— Пърлман. Да.

— Откъде сте?

— От Израел.

— Без майтап? Веднъж ходих там. В Израел ли живеете?.

— Да.

— Жалко, че не можете да поостанете. Тук е страхотно. Ски, лодки, езда, лов… е, напоследък ловът не е много популярен.

— Защо?

— Хората са против оръжията, против убиването.

— Наистина ли?

— Някои хора. Вдигат голям шум. Обичате ли лова?

— Боя се, че не. Не понасям кръв.

— Е, тогава ще си държа устата затворена.

Продължиха към терминала. Забравил обещанието си, техникът каза:

— Тук има много военни. На север от летището е военновъздушната база „Питърсън“, а точно на юг е Форт Карсън. Освен това, както навярно знаете, тук се намира Академията на американските венновъздушни сили. В планината наляво е Северноамериканският Център за противовъздушна отбрана. Хиляди хора работят дълбоко в оная скъпа дупка. Да, тук има много военни. Адски консервативни — Виж, на север от Денвър е Боулдър. Там са либерални. Народна република Боулдър. — Той се засмя. — Както казах, ходил съм в Израел. Жена ми е много религиозна и ме замъкна в Йерусалим. Нямах нищо против. Страхотен град. Видяхме всички религиознии обекти. Нали знаете? Вие сте евреин, нали?

— Разбира се.

— Ходихме до оная голяма арабска джамия, нали знаете, Купола на скалата, но се оказа, че някога това бил главният еврейски храм. Предполагам, че го знаете. Искам да кажа, Христос сигурно е ходил там. Нали е бил евреин. Ама сега е джамия. — Техникът погледна към пътника си. — Мисля, че евреите трябва да си го върнат защото първо е бил техен. После дошли ония араби и си построили джамията. Защо да е техен?

— Защото от онази скала Мохамед се е възнесъл в рая.

— А?

Халил се прокашля.

— Така вярват мюсюлманите.

— А… да. Пишеше го в пътеводителя. Май не трябва да дрънкам за религия.

Асад не отговори.

Спряха пред терминала. Халил отвори вратата и понечи да слезе, после подаде на техника десетдоларова банкнота.

— Благодаря ви.

— Аз ви благодаря. Довиждане.

Колата потегли. Халил видя, че терминалът е почти пуст, но забеляза стоянка с две таксита. Влезе в сградата, макар да съзнаваше, че сам човек в този час ще привлече вниманието. Ала вътре дори нямаше полицай. Някакъв мъж метеше пода, но изобщо не го погледна. В Триполи му бяха казали, че охраната на общинските летища била много по-малко, отколкото на международните, и че дори властите да го издирвали, рискът на по-малките аерогари бил минимален.

Халил бързо и решително пресече фоайето и си представи снимките и схемите с разположението на бизнесцентъра и заседателните зали.

Видя врата с надпис ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА 2. На друга табела пишеше РЕЗЕРВАЦИЯ. Той набра кода на електронната ключалка, влезе и затвори вратата. Вътре имаше заседателна маса, осем стола, телефони, факс, компютър и кафемашина в малка ниша.

Халил прочете съобщението на компютърния екран: „Добре дошли, господин Пърлман. Успешни преговори. Вашите приятели от конферативен център Нийли“. Не си спомняше такива приятел.