Играта на лъва

Тя или не го направи, или не желаеше да го дискутира, защото ме похвали:

— Отлично се справи.

— И ти. Какво откри в компютъра?

Кейт ми подаде разпечатките. Прелистих ги и забелязах, че повечето са материали от „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“ с дата след 15 април 1986 година.

Вдигнах глава.

— Нещата започват да се навързват, нали?

Тя кимна и отвърна:

— Връзката си е била там още от самото начало. Не сме толкова умни колкото си мислим.

— Другите също. Но отговорът винаги ти се струва лесен, като вече си стигнал до него. Освен това не само либийците правят заблуждаващи ходове.

Кейт не обърна внимание на забележката ми.

— Някъде има петима мъже, които са в опасност.

— Днес е вторник. Съмнявам се, че още са петима.

43

Асад Халил се събуди и погледна през илюминатора. Земята тънеше в мрак, но той забеляза отделни групички светлини и усети, че самолетът се спуска.

Часовникът му все още показваше нюйоркско време — 03:16. Ако се движеха по разписание, след двадесет минути трябваше да кацнат в Денвър. Но той нямаше да отиде там. Халил взе радиофона, включи го с кредитната си карта и набра един запомнен наизуст номер.

На третото иззвъняване се разнесе сънен женски глас.

— Ало?… Ало? Ало?

Той затвори. Щом госпожа Калъм, съпруга на полковник Робърт Калъм, спеше в дома си в Колорадо Спрингс, трябваше да приеме, че властите не го чакат там. Борис и Малик го бяха уверили в това. Ако му готвели капан, американците нямало да оставят жертвите му в жилищата им.

Халил взе слушалката на интеркома и натисна бутона.

— Да, господине? — обади се вторият пилот.

— Току-що разговарях по телефона и се налага да променя плана си. Трябва да кацна на летището в Колорадо Спрингс.

— Няма проблем, господин Пърлман. Това е само на около сто и двайсет километра южно от Денвър. Още десетина минути път.

Асад го знаеше и Борис му беше казал, че промяната в плана няма да затрудни пилотите. „За парите, които струваш на либийската хазна, ще обикалят в кръг, ако пожелаеш.“

— Предполагам, че искате да се приземим на главното общинско летище, нали? — попита пилотът.

— Да.

— Ще съобщя за промяната в плана на полета, господине. Няма проблем.

— Благодаря ви. — Халил остави слушалката.

Той се изправи, взе черния си сак и влезе в малката тоалетна.

След като се блекчи, извади несесера си, избръсна се и си изми зъбите. Не бе забравил предупреждението на Борис за американската мания по хигиената.

Внимателно се разгледа в огледалото и откри още едно парченце от кост, този път в косата си. Отново изми ръцете и лицето си и изтърка петната от вратовръзката и ризата си, ала господин Садъруейт — или поне част от него, — изглежда, упорстваше да го придружи в този полет. Той се усмихна и си сложи нова вратовръзка.

После взе двата глока от сака, извади пълнителите им и ги зареди с резервни. Вкара патрони в цевите, свали предпазителите и върна оръжията в чантата.

Излезе от тоалетната и остави сака на пътеката до седалката си. После отиде до плота, където имаше вграден касетофон, компакт-дискплейър и бар. Съмняваше се, че има музика по негов вкус, а алкохолът беше забранен. В малкия хладилник откри кутия портокалов сок и разгледа храната в прозрачния пластмасов контейнер. Избра си кръгло парче хляб или „поничка“, както го бе нарекъл капитанът. Борис се беше сетил да го предупреди за поничките. Всички американци ги ядат. Тъй като в Америка има много евреи, при приготвянето им не се използва свинска мас, така че отговарят и на вашите религиозни изисквания. — Руснакът замълча, после презрително прибави: — „Свинете са по-чисти от някои твои сънародници, които съм виждал на пазара.“

Халил съжаляваше само, че Малик не му позволи лично да убие Борис преди да се отправи на своя джихад. „Руснакът ни трябва, за да ни помага по време на изпълнението на задачата ти. И няма да го оставим жив. Ще го очистим веднага щом научим, че си напуснал Америка. Въпросът е приключен.“

Той се върна на мястото си, изяде поничката и изпи портокалова сок. Самолетът вече се спускаше по-бързо и завиваше наляво. Асад погледна през илюминатора и видя в далечината огромна осветена площ, която трябваше да е Денвър. Нататък луната огряваше високи, покрити със сняг планини. После интеркомът изпращя и се разнесе гласът на втория пилот:

Господин Пърлман, започваме спускане към общинското летище на Колорадо Спрингс. Моля, затегнете колана си. Отговорете, ако обичате.

Халил взе слушалката, натисна бутона и отвърна:

— Чух ви.

— Благодаря ви, господине. Ще се приземим след пет минути. Небето е чисто, температурата е шест градуса по Целзий.

Той закопча колана си и чу, че колесниците се спускат. Малкият самолет летеше съвсем ниско и след няколко минути кацнаха на дългата широка писта.

— Добре дошли в Колорадо Спрингс — обяви пилотът.

Халил изпита ирационалното желание да му каже да млъкне. Не искаше да е в Колорадо Спрингс — искаше да е в Триполи. Искаше само да убие онези, които трябваше да убие, и да се прибере у дома.

Когато излязоха от пистата, вторият пилот отвори плъзгащата се врата и каза:

— Добро утро.

Асад не отговори.