Играта на лъва

Но някой не е бил на поста си в петък вечерта, когато в дома на Файсал е влязло неизвестно лице с черна чанта. Така каза госпожа Файсал. Също като с Джабар — посетител в петък късно вечерта, черна чанта, съпругът изглеждал загрижен. Всичко съвпада, но вече е стара следа.

— Да. Но както казваш, това наистина означава внимателно обмислена операция със съучастници в страната.

— Нищо ново.

— Добре. Дай да те питам нещо друго — като арабин. Можеш ли Да се поставиш на мястото на оня тип? Какво цели тоя задник?

Гейб обмисли политически некоректния ми въпрос.

— Ами, да видим какво не е направил. Не се е промъкнал тайно в страната. Дойде тук за наша сметка — и нямам предвид само билета.

— Да. Продължавай.

— Хвърля ни камилски лайна в лицата. Това му харесва. Но повече му харесва… как да се изразя?… Превръща го в игра и е обърнал правилата срещу себе си, ако се замисли човек.

— Вече стигнах до това заключение. Но защо?

— Ами, трябва да си арабин, за да го разбереш — усмихна се той.

— Отчасти заради комплекса за малоценност по отношение на Запяда. Екстремистите поставят бомби в самолетите и тем подобни, но знаят, че това не е много смела постъпка, ето защо от време на време се появява някой, който иска да покаже на неверниците как държи храбрият муджахидин.

— Кой как се държи?

— Ислямският борец за свобода. Самотният арабски конник има дълга традиция, също като в американския Запад — той язди сам и може да победи цяла армия. Има една прочута поема: „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана“. Загряваш ли?

— Да. И какво е намислил?

— Не зная. Просто ти казвам какъв е.

— Добре, но какво би направил такъв тип?

— До този момент е стигнал до около триста и двайсет и продължава да брои.

— Да. Е, добра работа, Гейб. Как е Фади?

— Сега се казва Мария и е чистачка в „Сейнт Патрик“. — Той се усмихна.

— До скоро. — Понечих да се отдалеча, но Гейб каза.

— Халил е замислил голям удар.

Обърнах се.

— Няма да се изненадам, ако се появи като писател или активист от благотворителна организация — продължи той. — Натрупал е много омраза към някого, който според него го е прецакал или е прецакал исляма. Или Либия. И иска да си отмъсти лично.

— Карай нататък.

— Онази поема се казва „Смъртна вражда“.

— Мислех, че е любовна поема.

— Това е поема на омразата, приятелю. Всъщност е свързана с кръвната вражда.

— Ясно.

— Арабите може да са мотивирани да извършат велики дела в Божието име и понякога за страната си. Но рядко за нещо абстрактно като политическа идеология и почти никога за политически лидер. Обикновено не вярват на водачите си.

Излиза че май съм арабин.

— Но има още нещо, което наистина мотивира арабина. Личната вендета. Нали разбираш? Като сицилианците.

— Да.

— Ако ти убиеш сина ми или баща ми, или изчукаш дъщеря ми, или жена ми, аз ще те преследвам до края на света, цял живот, ако се наложи, и ще убивам всеки, когото познаваш или ти е роднина.

Докато стигна до теб.

— Мислех, че шефът на жена ми я чука. Пратих му кашон шампанско.

— Арабите не мислят така. Изобщо слушаш ли ме?

— Да. Възможно е да е кръвна вражда. Вендета.

— Точно така. Възможно е. Освен това на Халил не му пука дали ще умре в опит да си отмъсти. Важно е да опита. Ако умре, пак ще си е отмъстил и ще отиде в рая.

— Ще се помъча да му помогна да стигне там.

— Ако някога се срещнете, в рая ще иде онзи, който последен разпознае другия. — Гейб се засмя.

Тръгнах си. Защо на всички им беше смешно, че снимката ми е във вестниците?

Върнах се в центъра и си взех чаша кафе от добре заредения кафе-бар. Имаше кроасани и рола, кифлички и бисквити, но не и понички. Това ли им е междуведомственото сътрудничество?

Както и да е, замислих се над думите на Гейб. Междувременно Кейт се приближи до мен.

— Госпожа Роуз Хамбрехт е на телефона. Обясних й кои сме.

Оставих чашата, побързах към бюрото си и вдигнах слушалката.

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори от спецчастта на ФБР.

— За какво се отнася, господин Кори?

Кейт седна срещу мен и също вдигна слушалката си.

— Първо — отвърнах аз, — най-искрените ми съболезнования за съпруга ви.

— Благодаря.

— Работя по някои материали, свързани с неговата смърт.

— Убийство.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че ви е писнало да отговаряте на въпроси…

— Ще отговарям на всякакви въпроси, докато не открият убиеца му.

— Благодаря ви. — Ще се изненадате колко много съпрузи не дават и пукната пара дали ще открият убиеца на техния покоен жалим, да не говорим, че изпитват тайно желание лично да изразят признателността си на престъпника. Но госпожа Хамбрехт изглеждаше скърбяща вдовица, така че можеше да излезе нещо. Импровизирах: — Имам информация, че с вас са разговаряли от ФБР, разузнавателния отдел на военновъздушните сили и Скотланд Ярд. Така ли е?

— Да. Както и от Ми — 5, Ми — 6 и нашето ЦРУ.

Погледнах Кейт и очите ни се срещнаха. Продължих:

— Това очевидно предполага, че според някои хора за убийствотов на съпруга ви е имало политически мотив.

— Така мисля аз. Те обаче не ми казаха какво смятат.