— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.
Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:
— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт? Отново мълчание. После:
— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.
— А с какво е свързана?
— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.
— Добре.
Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.
— Моята снимка.
— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.
— Длъжник си ми — казах му.
— Какво означава това?
— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.
— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.
Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.
— Не сме квит.
— Големи инати сте вие, а?
Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.
— Длъжник си ми — повторих.
— Добре. Какво искаш?
Например истината.
— Работя по въпроса.
Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.
— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни15“.
— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката Не е секретна.
— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих. Върнах се към докда да си. „В заключение…“
Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.
— Започва да става страшничко.
Вдигнах поглед от клавиатурата.
— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.
Госпожа Мейфилд може биси помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.
Върнахме се към задачите си. „В заключение…“
Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и таканататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.
Изправих се и казах на Кейт:
— Отивам да потърся Гейб. Имаш ли нещо против да останеш тук, за да не изпуснем госпожа Хамбрехт?
— Естествено. Какво да я попитам?
— Не съм сигурен. Просто я предразположи и прати някой да ме повика.
— Добре.
Излязох от центъра и отидох при стаите за разпит. Заварих Гейб да приказва в коридора с няколко момчета от НЙПУ/АСЧ. Той ме видя, отдели се от тях и се приближи до мен. От и към асансьорите се носеше постоянен поток детективи, водещи със себе си хора от Средния изток.
— Получи ли сведението ми? — попита ме Гейб.
— Да. Благодаря.
— Видях снимката ти във вестниците. Видели са я и всички, които разпитах днес.
Не му обърнах внимание.
— Тук има толкова много араби — казах, — че трябва да поръчам молитвени килимчета и да закачим стрелка към Мека.
— Готово.
— Нещо ново?
— Всъщност да. Обадих се във Вашингтон. На ченгетата от управлението, не на Бюрото. Бях стигнал до мисълта, че господин Халил е имал представа дали ще го отведат в столицата, или в Ню Йорк. Та поразпитах за убити или изчезнали шофьори със средноизточен произход.
— И?
— Оказа се, че има един. Дауд Файсал, таксиметров шофьор. Либиец. Изчезнал в събота.
— Може да е отишъл да си смени името.
Гейб се бе научил да не ми обръща внимание и продължи:
— Разговарях с жена му, на арабски, разбира се, и тя ми каза, че заминал с клиент за „Дълес“, след което не се върнал. Да ти звучи познато?
Замислих се. Както предполагаше Гейб, този шофьор можеше да е чакал Халил на летището в случай, че го откарат във Вашингтон. По някое време хората на Халил — либийското разузнаване или някоя от екстремистките групи — бяха научили, че тяхното момче заминава за Ню Йорк. Но Дауд Файсал вече бе знаел прекалено много и те го бяха очистили или — да се надяваме — само го бяха отвлекли до края на акцията.
— Какво ще правим с тази информация? — попитах го.
— Нищо. Поредната задънена улица. Но това означава сложна и внимателно обмислена операция. В Америка няма либийско посолство, но сирийците имат либийски служители, които са главорези на Кадафи. Всички араби си приличат. Нали така? ЦРУ и ФБР знаят за това, но го допускат. Така могат да ги държат под наблюдение.