Читаем Играта на лъва полностью

— Разбирам — накрая каза Джак, прокашля се и ни информира: — Връщам се в Ню Йорк и би трябвало да съм в службата до осем вечерта. Нюйоркско време. Ако е възможно, бих искал да ви заваря там.

Уверихме го, че е възможно. Използвах възможността да го попитам:

— Можете ли да ускорите искането на Кейт за онази засекретена информация от служебното досие на полковник Хамбрехт? Отново мълчание. После:

— Министерството на отбраната ни съобщи, че информацията не е свързана с убийството му и следователно с нашето разследване.

— А с какво е свързана?

— С ядрено оръжие. Такава информация винаги се изтрива от служебните досиета. Не си губете времето с това.

— Добре.

Джак продължи по други въпроси, каза няколко думи за убийството в Пърт Амбой и лабораторните резултати, попита за следата на Гейб и така нататък. Освен това се поинтересува какво има в сутрешните вестници.

— Моята снимка.

— Правилно ли са посочили адреса ти? — Той се засмя. Кейт също.

— Длъжник си ми — казах му.

— Какво означава това?

— Означава, че ме използвате за примамка, което не ми влиза в служебните задължения. Затова, когато ми дотрябва услуга, ще си поискам дълга.

— Ти имаш толкова много черни точки, Кори, че според мен сме квит.

Всъщност не смятах, че Халил ми се е наточил, но предполагам, че Кьоних си мисли така, което ми подсказваше някои неща за ФБР. Реших да се възползвам от случая.

— Не сме квит.

— Големи инати сте вие, а?

Под „вие“ имаше предвид ченгетата, разбира се.

— Длъжник си ми — повторих.

— Добре. Какво искаш?

Например истината.

— Работя по въпроса.

Това явно беше признание, че не ни е известно всичко.

— Спомни си девиза на нашите приятели от ЦРУ — отвърнах аз. — „Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни15“.

— Истината може да те убие. Ти си много умен, Кори. И връзката Не е секретна.

— Auf Wiedersehen — казах аз и затворих. Върнах се към докда да си. „В заключение…“

Кейт поговори с Джак още малко и му прочете краткото съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт. Когато свършиха, тя се обърна към мен.

— Започва да става страшничко.

Вдигнах поглед от клавиатурата.

— Това ми напомня за един епизод от „Досиетата Х“, в който златната рибка на Скъли се опитва да я отвлече.

Госпожа Мейфилд може биси помисли, че непряко се подигравам на ФБР, и не се усмихна.

Върнахме се към задачите си. „В заключение…“

Из залата звъняха телефони, стържеха факсове, светеха компютърни екрани, телексите правеха там каквото правят, и таканататък. Това наистина беше нервен център, електронен мозък на мащабна операция. За съжаление, човешките мозъци в стаята не можеха да обработят достатъчно бързо цялата информация или пък да отделят излишното от полезното.

Изправих се и казах на Кейт:

— Отивам да потърся Гейб. Имаш ли нещо против да останеш тук, за да не изпуснем госпожа Хамбрехт?

— Естествено. Какво да я попитам?

— Не съм сигурен. Просто я предразположи и прати някой да ме повика.

— Добре.

Излязох от центъра и отидох при стаите за разпит. Заварих Гейб да приказва в коридора с няколко момчета от НЙПУ/АСЧ. Той ме видя, отдели се от тях и се приближи до мен. От и към асансьорите се носеше постоянен поток детективи, водещи със себе си хора от Средния изток.

— Получи ли сведението ми? — попита ме Гейб.

— Да. Благодаря.

— Видях снимката ти във вестниците. Видели са я и всички, които разпитах днес.

Не му обърнах внимание.

— Тук има толкова много араби — казах, — че трябва да поръчам молитвени килимчета и да закачим стрелка към Мека.

— Готово.

— Нещо ново?

— Всъщност да. Обадих се във Вашингтон. На ченгетата от управлението, не на Бюрото. Бях стигнал до мисълта, че господин Халил е имал представа дали ще го отведат в столицата, или в Ню Йорк. Та поразпитах за убити или изчезнали шофьори със средноизточен произход.

— И?

— Оказа се, че има един. Дауд Файсал, таксиметров шофьор. Либиец. Изчезнал в събота.

— Може да е отишъл да си смени името.

Гейб се бе научил да не ми обръща внимание и продължи:

— Разговарях с жена му, на арабски, разбира се, и тя ми каза, че заминал с клиент за „Дълес“, след което не се върнал. Да ти звучи познато?

Замислих се. Както предполагаше Гейб, този шофьор можеше да е чакал Халил на летището в случай, че го откарат във Вашингтон. По някое време хората на Халил — либийското разузнаване или някоя от екстремистките групи — бяха научили, че тяхното момче заминава за Ню Йорк. Но Дауд Файсал вече бе знаел прекалено много и те го бяха очистили или — да се надяваме — само го бяха отвлекли до края на акцията.

— Какво ще правим с тази информация? — попитах го.

— Нищо. Поредната задънена улица. Но това означава сложна и внимателно обмислена операция. В Америка няма либийско посолство, но сирийците имат либийски служители, които са главорези на Кадафи. Всички араби си приличат. Нали така? ЦРУ и ФБР знаят за това, но го допускат. Така могат да ги държат под наблюдение.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза