Играта на лъва

Замислих се. Тези неща в личните досиета са като отпечатъците от пръсти в детективската работа. Информацията може да се засекретява по различни причини, но нищо не се губи напълно и продължава да съществува някъде — в друго досие с надпис СТРОГО СЕКРЕТНО.

Продължих да зяпам мистериозния ред, но нямаше да ми помогне даже лупата на Шерлок Холмс. Не се намекваше какво и кога е било засекретено, нито от кой период са липсващите данни. Но знаех кой и защо ги е засекретил. Отговорът на първия въпрос бе: министерството на отбраната и президентът на Съединените щати. Причината: националната сигурност.

Номерата на заповедите осигуряваха на някого достъп до засекретената информация, но този някой не бях аз.

Замислих се какво е било изтрито и разбрах, че може да е почти всичко. Обикновено такива неща се отнасят за секретни операции, но в този случай можеше да е свързано с убийството на полковник Хамбрехт. Или и с двете. Или нито с едното, нито с другото. Можеше да се отнася за това, че е чукал жената на някой местен.

Не се споменаваше също дали засекретената информация е свързана с достойни или недостойни прояви. Аз обаче допуснах първата възможност, тъй като кариерата му изглеждаше нормална до деня, в който някой го беше взел за дърво.

— Е? — попита ме Кейт. — Какво мислиш?

Погледнах я.

— Открих, че нещо липсва.

— Да. Вече съобщих на Джак. Той ще се отнесе към директора, който ще изиска засекретената информация. Това ще отнеме няколко дни. Може би повече, макар да отбелязах, че е спешно. — Тя замълча, после прибави: — Това досие е обозначено само като „Секретно“, а ни трябваха четири дни, за да го получим. Понякога не са много бързи. „Строго секретно“ означава, че ще мине повече време.

Кимнах.

— Освен това — продължи Кейт, — ако някой от горните етажи реши, че няма нужда да знаем, или заключи, че засекретената информация не е свързана с разследването ни, никога няма да я видим. И Даже да има връзка, може да е прекалено деликатна за нашите очи. Тогава с нея ще се заеме някой друг.

Обмислих думите й и отбелязах:

— Засекретената информация навярно не е от значение, освен ако не е свързана с убийството му. А ако е така, защо е строго секретна?

Тя сви рамене.

— Може никога да не научим.

— Не за това ми плащат.

— До каква категория информация имаш достъп? — попита ме Кейт.

— Секретна.

— И аз. Но категорията на Джак е „строго секретна“, така че ще може да види липсващите данни, ако реши, че се налага.

— Откъде ще разбере дали се налага, ако не знае какво е засекретено?

— Някой ще му каже.

— Кой?

— Не ти. Федералното правителство не ти е нюйоркското полицейско управление. Но предполагам, че вече си го разбрал.

— Убийството си е убийство. Законът си е закон. Първа лекция от курса ми в „Джон Джей“. — Вдигнах слушалката и набрах номера в Ан Арбър, Мичиган, който бе посочен в досието. Телефонът иззвъня и се включи секретар. Прозвуча глас на жена на средна възраст, несъмнено госпожа Хамбрехт. „Тук е домът на Хамбрехт. В момента не можем да отговорим, но ако оставите името и телефонния си номер, ще ви се обадим веднага, щом е възможно.“

Ако под „ние“ имаше предвид себе си и полковник Хамбрехт, и никога нямаше да ми се обади. След сигнала оставих следното съобщение:

— Госпожо Хамбрехт, тук е Джон Кори. Обаждам се от името на военновъздушните сили. Моля, позвънете ми колкото се може по-скоро. Отнася се за полковник Хамбрехт. — Дадох прекия си номер.

— Или позвънете на госпожа Мейфилд. — Продиктувах номера на Кейт и затворих.

В случай че ни нямаше, нашият войсмейл щеше да каже само Кори, „спецчаст“ или Мейфилд, „спецчаст“ с учтива молба да остави името и номера си. Никога не използвахме смущаващата дума „антитерористична“.

След като архивирах в ума си тази малко вероятна следа, започнах наново злополучния си доклад за случилото се на „Кенеди“. Ако допуснех, че никой нямаше да го прочете, можех да се размива с четири страници, номерирани от едно до петдесет, като пъхнех по средата бели листове. Всъщност реших да започна от края и написах: „В заключение…“

Телефонът на Кейт иззвъня. Обаждаше се Джак Кьоних. След няколко секунди тя каза:

— Вдигни слушалката.

Натиснах бутона за нейната линия.

— Кори.

Господин Кьоних бе в бодро настроение.

— Лазиш ми по нервите.

— Да, господине.

Кейт с театрален жест отдалечи слушалката от ухото си. Кьоних продължи:

— Не се подчиняваш на заповедта да заминеш за Франкфурт, не отговаряш на телефона и снощи беше изчезнал.

— Да, господине.

— Къде беше? Трябва постоянно да си във връзка.

— Да, господине.

— Е? Къде беше?

Имам адски смешен отговор на този въпрос и когато ми го зададеше някой от бившите ми шефове, отвръщах: „Арестуваха гаджето ми за проституция и трябваше дай платя гаранцията“. Но както казах, тези хора нямат чувство за хумор.

— Нямам извинение, господине.

Намеси се Кейт.

— Обадих се в командния център и предупредих дежурния, че с господин Кори ще сме в моя апартамент. Останахме там до девет без петнайсет сутринта.

Мълчание.