Играта на лъва

Погледите ни се срещнаха и двамата се усмихнахме. Виждате ли какво става, когато се забъркаш с колежка?

— Обещавам.

Върнахме се към работата си.

Ето го предварителния лабораторен доклад за таксито, открито в Пърт Амбой… — каза Кейт. — Леле, вълнените нишки на задната седалка са идентични с онези, взети от костюма на Халил в Париж. Бързо намерих доклада и продължих да чета наум.

— Парченца прозрачна пластмаса в седалката и трупа на шофьора… какво означава това, по дяволите? — попита тя.

— Означава, че убиецът е използвал пластмасова бутилка за заглушител.

— Наистина ли?

— Наистина. Сигурен съм, че го има в някой от ония справочници у вас.

— Никога не ми е попадало… какво друго… Добре, куршумите определено са били четирийсети калибър… предполагам, това би могло да означава, че е използвал… пистолет на федерален агент.

— Навярно.

— Из цялата кола има отпечатъци, но не съвпадат с тези на Асад Халил…

Прочетохме доклада, но нямаше категорични доказателства, че Халил е бил в таксито, освен вълнените влакна, които сами по себе си не доказваха присъствието му на местопрестъплението. Те означаваха само, че там е бил костюмът му — или друг подобен костюм. Така беше казал веднъж адвокатът на един подсъдим.

Кейт се замисли, после рече:

— Той е в Америка.

— Нали тъкмо това ти повтарях преди да научим за убийството в Пърт Амбой?

— Франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието.

— Да. Затова не тръгнахме по тази следа. Всъщност в момента нямаме никакви следи. Губят се в Пърт Амбой.

— И все пак, Джон, знаем къде е бил в събота вечерта. Какво можем да заключим от това?

— Нищо. — Сигурните улики и твърдите факти често не водят до никъде. Когато накрая властите предявяха федерално обвинение срещу Асад Халил, можехме да прибавим името на Джамал Джабар в списъка от над триста негови жертви. Но това не ни приближаваше нито на сантиметър до залавянето му.

Върнахме се към материалите на бюрата ни. Започнах с началото в Европа и прочетох малкото известно за предполагаемите убийства на Халил. Някъде на стария континент имаше следа, но не можех да я видя.

Някой бе изискал от военновъздушните сили служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт и на бюрото ми лежеше копие от него в запечатан плик. Подобно на всички военни досиета, на папката пишеше СЕКРЕТНО.

Стори ми се интересно, че е получено преди два дни, но не са го ключили в първоначалните материали по случая. С други думи, Халил се беше предал в американското посолство в Париж в четвъртък. Досието трябваше да е пристигнало в събота, най-късно в понеделник. Днес бе вторник и аз за пръв път го виждах. Но може да надценявах федералните и те да не го бяха изискали незабавно. А може и някой да се опитваше да контролира информацията. Както бях казал на Кейт: „Мисли за онова, което не е на бюрото ти“. Някой вече го бе направил, но не знаех кой, тъй като към досието не беше приложен съответният формуляр.

— Провери дали си получила служебното досие на полковник Уилям Хамбрехт — казах на Кейт и й протегнах първата страница. — Виж как изглежда.

Без да вдига глава, тя отвърна:

— Зная как изглежда. Аз го изисках в петък, след като ми възложиха да посрещна Халил на летището и се запознах с неговото досие. Прочетох го преди половин час.

— Впечатлен съм. Баща ти май те е понаучил на някои неща.

— Баща ми ме научи как да направя кариера. Мама ме научи да съм любопитна.

Усмихнах се и отворих папката. Първата страница съдържаше лична информация, роднини, домашен адрес, място и дата на раждане и прочее. Видях, че Уилям Хамбрехт е бил женен за Роуз и е имал три деца, че през март е щял да навърши петдесет и пет години, че е бил лютеран, че кръвната му група е А положителна и така нататък.

Прелистих страниците. Повечето бяха написани на някакъв кодиран военен жаргон и представляваха обобщение на дълга и очевидно успешна кариера. Помислих си, че е вероятно полковник Хамбрехт да е работил за разузнаването на ВВС, което можеше да го свързва с екстремистки групи. Беше се отличил във войната в Залива, имаше много награди, грамоти и медали, бе обиколил целия свят, беше работил в брюкселската квартира на НАТО, после го бяха пратили в базата на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт, Съфък, Англия, като щабен офицер, отговарящ за обучението. Нищо необичайно — освен престоя му в Лейкънхийт от януари 1984 до май 1986 — а, когато можеше да си е създал врагове. Може да беше изчукал жената на някой местен и след едно десетилетие съпругът все още да му е имал зъб. Това щеше да обясни брадвата. Това убийство можеше да няма никаква връзка с Асад Халил.

Така или иначе, продължих нататък. Военните текстове са трудни за четене и се срещат много загадъчни абревиатури. Накрая ме заболя главата от тях. Нямаше нищо интересно и тъкмо се канех да оставя папката настрани, но на последната страница забелязах следния ред: „Засекретена информация — спр. зап. МО 369215 — 25 през. зап. 279651 — 351 нац. сиг. СТРОГО СЕКРЕТНО“. Никога не съкращават „строго секретно“ и винаги е с главни букви, просто за да са сигурни, че ще го видиш и ще го разбереш.