Играта на лъва

Халил внимателно слушаше думите на пилота, но не забеляза нищо особено. Вгледа се в лицето му. И той, и вторият пилот изглеждаха спокойни.

— Добре — каза накрая капитанът по телефона. — Благодаря. — Той затвори. — Обещаха да ни дадат разрешение за излитане до петнайсет минути. Местната кула вече координира нещата с радарния център в Денвър.

— Мислех, че частните самолети могат да излитат и кацат когато пожелаят.

— Това не се отнася за частните реактивни самолети, господине — отвърна Фиск, — защото трябва да съгласуваме височината, на която летим.

— Разбирам. Може ли вече да се качим в самолета?

— Естествено.

Излязоха от сградата и бързо се запътиха към самолета, спрян на по-малко от петдесет метра. Халил вървеше плътно до пилотите, макар да не изпитваше усещане за непосредствена опасност.

Вторият пилот отвори вратата и се качи, Асад го последва, накрая влезе капитанът. Пилотите заеха местата си и започнаха предстартовата проверка. Халил седна отзад.

— Скоро ще излетим — извика му капитанът. — Моля, закопчайте клана си.

Халил не отговори.

Няколко минути по-късно Фиск запали двата двигателя и вторият пилот каза по радиостанцията:

— Кула Колорадо Спрингс, „Лиър“ двайсет и пет е готов да се отправи към пистата.

— Прието, „Лиър“ двайсет и пет, насочете се към лява трийсет пета писта. Ще получите разрешение, когато сте готови.

Стигнаха до началото на пистата и Фиск натисна дроселите напред.

След половин минути се откъснаха от земята и бързо се издигнаха в небето. Халил наблюдаваше пилотите — те все още не бяха затворили вратата на кабината. Около минута по-късно погледна през левия илюминатор и видя планините в далечината.

— Известно време трябва да продължим на север, господине — съобщи по интеркома вторият пилот, — за да наберем височина. После ще завием на запад. Наляво можете да видите ония хълмчета, наречени Скалисти планини. — Той се засмя. — Някои върхове достигат около четири хиляди метра.

Халил не отговори, но погледна към планинската верига. Някъде в подножията й полковник Робърт Калъм лежеше в леглото си, разяждан от ужасна болест. Асад не се чувстваше излъган. Не се бе чувствал излъган и когато му бяха съобщили, че Стивън Кокс е загинал във войната срещу Ирак. Просто Господ искаше да вземе своя дял от военната плячка.

44

С Кейт прекарахме сутринта в биене на камбаната, така да се каже.

От мравуняк временният команден център се превърна в кошер, ако ме извините за тази аналогия. Двамата проведохме десетина телефонни разговора с началници, които ни поздравяваха и така нататък. Освен това шефовете искаха лично да ги информираме за хода на следствието, но успяхме да им откажем. Всъщност не ги интересуваше самата информация — целта им беше да могат да кажат, че са участвали в разкриването на престъпника.

Накрая трябваше да се съглася да участвам в съвещание на спецчастта, но успях да го отложа за 17:00, като излъгах, че трябва да остана на телефона, за да приемам обаждания от световната си мрежа от информатори. В някои отношения шефовете тук приличах на началството на НЙПУ. Скоро нямаше да можем да се отървем от групови снимки с тях. Във всеки случай, когато Кьоних се върнеше от околосветското си пътешествие, съвещанието щеше да е приключило и Джак щеше да побеснее. Кофти.

Половин час след разговора ни с госпожа Хамбрехт агенти от ФБР вече изискваха телефонните записи на вдовицата и разбира се, на генерял Уейклиф за 15 април. В същото време милите хора от сградата „Дж. Едгар Хувър“ правеха всичко възможно, за да се доберат до засекретената информация от досието на полковник Хамбрехт, От която всъщност вече нямах нужда. Но те се опитваха да открият и имената на оцелелите от неговото ято, бомбардирало Ал Азизия. Които ми трябваха.

Според и-мейла ми от ФБР незабавно предупредили военновъздушните сили и МО, че участниците в бомбардировката на Ал Азизия са в огромна и непосредствена опасност и че до известна степен има заплаха за живота на всички други пилоти от либийската операция. ВВС се бяха съгласили да окажат пълно и бързо съдействие, разбира се, но за всяка бюрокрация бързината има относително значение.

Не знаех дали ЦРУ е в течение, но се надявах, че не е. Все още ме глождеше странната мисъл, че управлението вече донякъде има представа за всичко това. Добре, лесно е да станеш параноик по отношение на тези хора и както постоянно си напомням, те обикновено не са толкова интелигентни, колкото ги смятат. Но подобно на всяка секретна служба, ЦРУ само е посяло семената на недоверието и измамата. А после се чудят защо всеки си мисли, че крият нещо. Всъщност обикновено крият факта, че не знаят много. Понякога и аз постъпвам така. Тогава защо се оплаквам?