Играта на лъва

„Когато преследва плячка — каза му Малик, — лъвът се съсредоточава единствено върху нея. Когато го преследват, той разчита на ловния си опит и инстинкт, за да измами преследвачите си. Има моменти, в които ще трябва да променяш посоката, за да избягаш от преследвачите си. В други случаи излишната промяна на посоката позволява на плячката да ти се изплъзне. Най-опасната промяна е онази, която те води право в капана. Внимателно обмисляй кога да промениш курса си и кога да увеличиш или да намалиш скоростта, ако усетиш някаква опасност. А също и кога да спреш и да се скриеш в храстите. Газелата, която избяга от лъва, просто се връща към безмозъчната си паша. Задоволява се да напълни корема си с трева Лъвът никога не се отказва и ще чака газелата да стане още по тлъста и бавна.“

Самолетът прелетя над началото на пистата и когато кацна, Халил погледна през илюминатора. Скоро спряха и се насочиха към почти пустата рампа. Асад се изправи, взе сака си, приближи се до кабината и приклекна зад пилотите. Мъж със светлинни палки насочваше самолета към сервизната сграда.

Капитан Фиск изключи двигателите.

— Пристигнахме, господин Пърлман. Имате ли нужда от транспорт?

— Не. Ще ме чакат. „Макар че не зная кой.“ Халил продължи да гледа през прозорците на кабината.

Вторят пилот — Санфорд — разкопча колана си, стана, извини се и се провря покрай пътника си. Отвори вратата и вътре нахлу слаб ветрец. Асад го поседва навън, готов да се сбогува или да го застреля в главата, в зависимост от събитията през следващите няколко секунди.

Капитан Фиск също слезе и тримата застанаха заедно на асфалта.

— Имам среща с един колега в кафенето — каза Халил.

— Ясно, господине — отвърна пилотът. — Кафенето е в онази двуетажна сграда ей там. Би трябвало да е отворено.

Либиецът плъзна поглед по хангарите и сервизните постройки наоколо.

— Не, ето там, господине — посочи му Фиск. — Сградата с многото прозорци.

— Да, виждам я. — Халил си погледна часовника. — Ще ме откарат в Бърбанк. Колко е пътят дотам?

— Летище Бърбанк е само на двайсетина километра оттук — каза Тери Санфорд, — така че с кола не би трябвало да ви отнеме много време. Най-много половин час.

— Навярно трябваше да кацнем направо там — каза Асад.

— В Бърбанк забраната за шум е до седем часа.

— А, значи затова колегата ми каза, че ще ме чака тук.

— Да. Най-вероятно.

Всъщност Халил знаеше всичко това и се усмихна при мисълта, пилотите все някога ще открият каква е била причината за всички тези промени в плановете.

— Благодаря ви за отзивчивостта и помощта — обърна се той към тях.

Те отговориха, че удоволствието било тяхно. Халил се съмняваше в искреността им, но им даде по сто долара, след което се сбогуваха и мъжете се отдалечиха към отворения хангар. Асад остана сам на откритата рампа и зачака тишината да избухне в крясъци и стъпки на тичащи хора. Ала не се случи нищо, което не го изненада. Не усещаше опасност, само Божието присъствие в изгряващото слънце.

Откри кафенето и видя на една от масите да седи непознат мъж — носеше дънки и синя тениска и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Имаше семитски черти и беше приблизително на негова възраст. Халил се приближи.

— Господин Таненбаум?

Мъжът се изправи.

— Да. Господин Пърлман?

Ръкуваха се и непознатият попита:

— Искате ли кафе?

— Мисля, че трябва да тръгваме. — Халил излезе от кафенето.

Мъжът плати на касата и го последва. Запътиха се към паркинга.

— Добре ли пътувахте? — все още на английски попита Таненбаум.

— Ако не бях, щях ли да съм тук?

Другият не отговори. Усещаше, че сънародникът му не е настроен за празни приказки.

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили? — каза Асад.

— Да. Не съм замесен в нищо, което да привлече вниманието на властите.

— И сега не си замесен — отвърна на арабски Халил. — В бъдеще не говори такива неща, приятелю.

— Разбира се. Извинете ме.

Стигнаха до син бус с надпис БЪРЗИ ДОСТАВКИ, следван от телефонен номер. Мъжът отключи вратите и седна зад волана. Халил се настани до него и погледна към задното отделение, на пода на което имаше десетина пакета. Другият запали двигателя и [???]

— Закопчай си колана, за да не ни спре полицията.

Асад го направи, после нареди:

— Шосе четиристотин и пет, на север.

Потеглиха и след няколко минути вече пътуваха на север по широкото междущатско шосе. И двамата поглеждаха в страничните огледала.

Небето изсветляваше. Халил видя знаци за Сенчъри Сити, студиата на „Туентиет Сенчъри Фокс“, Западен Холивуд, Бевърли Хидс и нещо, което се казваше КУЛА16.

Знаеше, че Холивуд е мястото, където се произвеждат американските филми, но това не го интересуваше.

— Отзад има пратки, адресирани до господин Пърлман — каза шофьорът.

Халил не отговори.

— Разбира се, не зная какво има в тях, но съм сигурен, че ще намерите всичко, което ви е нужно.

Отново мълчание.

Асад видя, че мъжът става неспокоен, затова се обърна към него с истинското му име.

— Е, Азим, значи си от Бенгази.

— Да.

— Липсва ли ти родината?

— Разбира се.

— Липсва ти и семейството ти? Баща ти, доколкото знам, все още живее в Либия.

Азим се поколеба.

— Да.