Играта на лъва

— Точно така. Бомбардировката е била на петнайсети април осемдесет и шеста. Участвали са четири самолета F-111 с двучленни екипажи, общо осем души. Единият, полковник Уилям Хамбрехт, е убит с брадва през януари край военновъздушната база Лейкънхийт в Англия. После генерал Уейклиф. Друг пилот, чието име не знам, е загинал в Залива. Така че сега имаш две имена, Хамбрехт и Уейклиф. Може да има групова снимка или нещо подобно.

— Ясно. — След една — две секунди той попита: — Защо е чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките?

— Бил е малък. Сега е пораснал. — Накратко му разказах биографията на Асад Халил, искането на убежище в Париж и други подробности, които не бяха споменати по новините.

— Щом сте го гепили в Париж — рече Кал, — трябва да имате тпечатъците му и всичко останало.

— Да. Накарай от лабораторията на ФБР да ти пратят каквото имат. Взели са даже влакна от костюма му, ДНК и някои други неща. — Без майтап?

— Да, майтапа са го пропуснали.

Той се засмя.

— Не открихме почти нищо на местопрестъплението, но ако убиецът е тоя Халил, в лабораторията поне ще знаят какво да търсят.

— Да. Жертвите с четирийсети калибър ли са убити?

— Не. Четирийсет и пети. Генералът е имал военен автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър и според дъщеря му сега е изчезнал.

— Нали каза, че не участваш в разследването?

— Не пряко. Обаче случаят е голям. Убити са бели, нали разбираш?

— Да. Е, могат да го лепнат на теб.

Кал се засмя.

Виж сега, дай ми няколко часа…

— Най-много час, Кал. Трябва да поставим под охрана тези хора.

Сигурно вече сме закъснели за някои от тях.

— Добре, ясно. Трябва да се видя с момчетата, които работят по случая, и да отида в дома на жертвата. Ще ти се обадя оттам. Става ли?

— Благодаря. — Дадох му номера на мобифона. — И си дръж устата затворена.

— Длъжник си ми — отвърна той.

— Вече ти платих. Асад Халил. Това е убиецът.

— Дано си прав, приятел. Залагам си задника.

— Ще те покривам.

— Добре. Феберейците винаги покриват ченгетата.

— Все още съм ченге.

— Дано. — Той затвори. Оставих мобифона на бюрото си.

Кейт вдигна поглед от компютъра.

— Чух всичко.

— Обаче не и официално.

— Добре. Мисля, че не си нарушил правилата.

— Как ли не.

— Не ставай параноик. Имаш право да разследваш с всички законни средства.

— Даже да се отнася за строго секретна информация ли?

— Не. Но изглежда, че престъпникът разполага с нея и следователно вече е разсекретена.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се. Аз съм правистка.

Засмяхме се. Май пак бяхме приятели.

Разменихме няколко общи лафа, както правят любовници след кратко недоразумение по повод на това, че една от страните не се е избавила от някой, когото е чукала. После продължихме по работа.

— Ако твоят приятел ни даде тези имена и — да се надяваме — адресите преди госпожа Хамбрехт да ги съобщи или да ги открият военновъздушните сили и министерството на отбраната, ще имаме преднина в разследването на случая — каза Кейт. — Преднина пред антитерористичния отдел във Вашингтон.

Погледнах я. Явно преосмисляше правилата на играта. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна.

— Да — отвърнах. — Мразя, когато взимат мои неща.

Кейт кимна.

— Наистина си интелигентен. Изобщо не ми хрумна да се обадя във вашингтонското управление.

— Аз съм детектив. Това е работа между ченгета. Постоянно го правим. Спомни си за Гейб. Обаче ти се сети да изискаш досието на полковник Хамбрехт. Виждаш ли? Можем да работим заедно. ФБР и ченгетата. Действа страхотно. Каква идея! Защо не постъпих в тази спецчаст преди десет години? Като си помисля само за цялото време, което изгубих в полицията…

— Спокойно, Джон.

— Слушам, госпожо.

— Ще поръчам обяд. Какво искаш?

— Трюфели със сос беарнез и туршия.

— Как ще ти хареса да ти перна един?

Мили Боже! Станах и се протегнах.

— Какво ще кажеш да те изведа на обяд?

— Ами… аз не…

— Хайде. Трябва да се измъкна оттук. Имаме пейджъри. — Прибрах мобифона й в джоба си.

— Добре. — Тя стана, отиде при дежурната и й каза, че излизаме, но че ще сме наблизо.

След няколко минути вървяхме по Бродуей.

Все още беше хубав слънчев ден и тротоарите бяха пълни с народ, предимно държавни служители, които ядяха на крак или носеха кафяви торби, за да спестят някой долар. Не че ченгетата получават много мангизи, но знаем как да си угаждаме. Когато си в службата, никога не си наясно какво ще ти донесе бъдещето, ядеш, пиеш и се кефиш.

Не исках да се отдалечавам прекалено много от министерство на истината, затова се насочих на юг към Чеймбърс Стрийт и Градския съвет.

— Съжалявам, че бях малко… разстроена — каза Кейт, докато вървяхме. — Обикновено не се държа така.

— Остави. Първите няколко дни са нервни.

— Абсолютно.

После не ставаше много по-добре, ама защо да го споменавам и да провалям момента?

Заведох я в „Еко“. Това е уютно местенце с атмосферата на стария Ню Йорк — освен цените. С моята бивша често идвахме тук защото работехме в този квартал, но не го казах на Кейт Мейфилд.