Играта на лъва

— Боб Калъм, Колорадо Спрингс, Академия на военновъздушните сили. Стив Кокс, загинал в Залива през януари деветдесет и първа, Пол Грей, Дейтона Бийч/Спрус Крийк, Флорида. Уили Хамбрехт — за него знаем. Джим Маккой в Удбъри — това е на Лонг Айланд. Бил Садъруейт, Мънкс Корнър, Южна Каролина. Къде е това, по дяволите? И накрая Чип Уигинс в Бърбанк, Калифорния, но Кал е отбелязал, че в бележника на Уейклиф този адрес и телефонен номер са зачеркнати.

— Опитвам се да си представя пътя на Халил — каза Кейт. — Тръгва от летище „Кенеди“ с такси някъде към пет и половина следобед.

Вероятно с таксито на Джамал Джабар. Дали Джабар го е откарал в дома на Джим Маккой?

— Не знам. Ще разберем, когато се обадим на Джим Маккой.

Набрах домашния му номер в движение, но ми отговори телефонен секретар. Тъй като не исках да му оставям прекалено обезпокояващо съобщение, казах:

— Господин Маккой, тук е Джон Кори от ФБР. Имаме основание, да смятаме, че… — Какво? Че най-гадният скапаняк на планетата се опитва да му свети маслото ли? — Че е възможно да ви преследва човек, който иска да отмъсти за участието ви във въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста. Моля, уведомете местната полиция и се свържете с офиса на ФБР на Лонг Айланд. Ето директния ми номер в Манхатън. — Продиктувах го и прибавих: — Моля, бъдете изключително предпазлив. Съветвам ви незабавно да се преместите на друго място. — Изключих и се обърнах към Кейт. — Може да си помисли, че това е някакъв номер, но думата „Либия“ сигурно ще го убеди. Отбележи часа на обаждането ми.

Тя вече беше извадила бележника си и си записваше.

— Освен това може изобщо да не получи съобщението — отвърна Кейт.

— Да не мислим за това.

Спрях до една количка за хотдог и казах на продавача:

— Два пъти книш с горчица и кисело зеле.

— После набрах домашния номер на Бил Садъруейт в Южна Каролина.

Преди да позвъня в полицията се обаждам в домовете на потенциалните жертви — обърнах се към Кейт. — Ченгетата могат да те държат на телефона сто часа.

— Да.

— После ще ги потърся в службите им.

Отново се включи секретар:

— Бил Садъруейт. Оставете съобщение.

Казах същото, каквото и на Маккой, като завърших със да напусне града.

Продавачът ме чу и ме изгледа подозрително, после ни подаде книша. Оставих му десетачка.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Храна. Вид еврейско картофено пюре. Пържено. Вкусно е. — Набрах домашния номер на оня във Флорида, като забелязах, че домашният и служебният му адрес са еднакви.

Поредният телефонен секретар ми каза да оставя съобщение. Повторих репликата си и продавачът продължи да ме зяпа, докато ми връщаше рестото.

Двамата с Кейт продължихме към Федерал Плаза. Опитах служебния номер на Грей.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. В момента не можем да отговорим… — и така нататък. Не ми хареса фактът, че като че ли никой не си е вкъщи и че Грей не е в офиса си. Оставих същото съобщение и Кейт отново си записа часа.

Набрах служебния номер на Садъруейт. Пак секретар. Изкушавах се да изкрещя в телефона: „Плюй си на петите, приятел!“, но просто затворих и попитах Кейт:

— Къде ли се губят всички днес?

Тя не отговори.

Завихме по Бродуей. Федерал Плаза беше на съседната пряка. Докато преглеждах факса, излапах за рекордно време половината от големия си книш.

Кейт отхапа малко, сбърчи лице и го хвърли в първото срещнато кошче, без дори да ми го предложи. Бившата ми караше келнера да отнесе едва докоснатата й храна, без да ме попита дали не я искам. Лош признак.

Реших да опитам с номера на лонгайландския музей „Люлка на авиацията“, като знаех, че ще ми отговори човешки глас.

— Музеят. — Беше жена.

— Госпожо, тук е Джон Кори от Федералното бюро за разследване. Трябва да говоря с господин Джеймс Маккой. Спешно е.

Последва продължително мълчание и аз разбрах какво означав това.

— Господин Маккой… — Чух тихо изхлипване. — … Господин Маккой е мъртъв.

Погледнах Кейт, поклатих глава, хвърлих книша си в канала и ускорих ход.

— Как е умрял, госпожо?

— Убили са го.

— Кога?

— В понеделник вечерта. Музеят е пълен с полицаи… не пускат никого в сградата.

— А вие къде сте, госпожо.

— В съседния детски музей. Аз съм секретарката на господин Маккой и сега телефонът му е прехвърлен тук, така че…

— Добре. Как е убит?

— Той… застреляли са го… в… един от самолетите… с него е имало друг човек… искате ли да говорите с полицията?

— Не още. Знаете ли кой е бил другият?

— Не. Всъщност да. Госпожа Маккой каза, че бил техен стар приятел, но не си спомням…

— Грей?

— Не.

— Садъруейт?

— Да. Точно така. Садъруейт. Ще ви свържа с полицията.

— След малко. Казахте, че били застреляни в самолет, така ли?

— Да. Двамата с приятеля му са седели в изтребител… F-111… и двамата са били… пазачът, господин Бауър, също е убит…

— Добре. Пак ще се обадя.

Затворих и на влизане във Федерал Плаза 26 преразказах разговора на Кейт. Докато чакахме асансьора, се обадих на Боб Калъм в Колорадо Спрингс. Отговори ми жена.

— Госпожа Калъм ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Господин Калъм вкъщи ли е? Полковник Калъм. Кой се обажда?

— Тук е Джон Кори, госпожо, от ФБР. Трябва да говоря със съпруга ви. Спешно е.