Играта на лъва

Метрдотелът ме поздрави по име, което винаги впечатлява хората. Вътре бе претъпкано, но ни придружиха до хубава маса за двама до прозореца. В нюйоркските ресторанти се отнасят добре към ченгета с костюми и пистолети и предполагам, че същото е валидно за целия свят. И все пак нямам нищо против да се откажа от четките и вниманието и да стана пенсионер някъде във Флорида. Нали така?

В ресторанта имаше много политици от Градския съвет и другите градски власти. Тук се събира общинският елит с богати каси за безотчетни разходи и градските данъци и такси се връщат обратно в частния сектор, след което пак отиват в градската хазна. Така всички са доволни.

С Кейт поръчахме на собственика, който се казваше Енрико, вино за осем долара. Бяло за госпожата, червено за господина.

След като Енрико се отдалечи, тя каза:

— Няма нужда да ме водиш в скъпи ресторанти.

Разбира се, че нямаше. Обаче отвърнах:

— Наистина ти дължа хубав обяд след вкусната закуска.

Кейт се засмя. Виното пристигна.

— Може да се наложи да ми пратят факс. Би ли ми дал номера си? — попитах Енрико.

— Разбира се, господин Кори. — След което ми записа на салфетка номера на факса си и си тръгна.

Чукнахме се и аз казах:

— Siainte.

Какво означава това?

— Наздраве. На ирландски. Аз съм половин ирландец.

— Коя половина?

— Лявата.

— Искам да кажа, по майка или по баща?

До майка. Баща ми е англичанин. Страхотен брак. Пращат си писма бомби. Тя се засмя и отбеляза:

— Вие нюйоркчаните обръщате голямо внимание на произхода. В останалата част от страната не е така.

— Наистина ли? Голяма досада.

— Като оня виц за италианците и Свидетелите на Йехова. Трябваха ми няколко секунди, за да го загрея.

— Трябва да те запозная с бившия си партньор Дом Фанели. Той е по-забавен от мен.

И така нататък. Бях идвал тук и преди, но този път, кой знае защо, беше различно.

Прочетохме менюто. Както се казва, аз проучих дясната страна, Кейт — лявата. Моята бе малко по-скъпа, отколкото си я спомнях, но ме спаси иззвъняването на мобифона. Извадих го от джоба си и казах:

— Кори.

Обаждаше се Калвин Чилдърс.

— Виж сега, намирам се в кабинета на покойния. Има една снимка на осем души, застанали пред изтребител, казаха ми, че бил F-111. Датата на снимката е тринайсети април, годината е осемдесет и седма, а не осемдесет и шеста.

— Ясно… Операцията е била секретна, така че навярно…

— Да, разбрах. Добре, но на снимката няма имена.

— По дяволите!

— Почакай, приятел. Забрави ли, че със случая се занимава Калвин? После намерих голяма черно-бяла снимка с надпис „Четирийсет и осмо тактическо крило, база на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт“ …И този път има имена, нали знаеш, първи ред, втори ред и правостоящи. Разгледах лицата с лупа, открих осмината от снимката с изтребителя и им взех имената. Седем души — вече зная как изглежда Уейклиф. Добре, след това отворих бележника на генерала и им взех адресите и телефоните.

Издъхнах от облекчение.

— Браво. Искаш ли да ми пратиш имената и адресите по факса?

— Какво ще получа?

— Обяд в Белия дом. И медал. Каквото пожелаеш.

— Да. И присъда в Левънуърт17. Добре, в кабинета на Уейклиф има факс. Дай ми номера си.

Продиктувах му го и казах:

— Благодаря, приятел. Добра работа.

— Къде според теб е тоя Халил?

— Ходи на гости на пилотите. Да има някой в района на Вашингтон?

— Не. Във Флорида, в Южна Каролина, Ню Йорк…

— Къде в Ню Йорк?

— Чакай да видя… казва се Джим Маккой… живее някъде си в Удбъри, работи в лонгайландския музей „Люлка на авиацията“.

— Добре. Нещо друго?

— По факса ли да ти ги пратя, или да ти ги прочета?

— По факса. Прати и снимката пред изтребителя. И напиши от горе кой кой е. И докато се занимаваш с това, прати ми качествена снимка по въздушна поща, обади ми се да ми кажеш с кой полет идва и ще пратя някой безработен агент да я вземе.

— Голям досадник си, Кори. Добре, само да се разкарам оттук преди да съм привлякъл вниманието. Тоя Халил е гаден тип, Кори. Ще ти пратя и снимки от местопрестъплението.

— Аз пък ще ти пратя снимки на труповете от самолета.

— Пази си задника.

— Винаги си го пазя. Ще се видим в Белия дом. — Затворих.

Кейт ме погледна въпросително.

— Имаме всички имена и адреси — информирах я аз.

— Надявам се да не сме закъснели.

— Закъснели сме.

Повиках келнера.

— Донеси ми сметката и последния факс, който сте получили.

Адресиран е до Кори.

Той изчезна. Допих виното си и двамата с Кейт се изправихме.

— Дължа ти един обяд — казах аз.

Запътихме се към вратата, келнерът се появи, аз му дадох десетачка, а той ми даде две ръкописни страници, пратени по факса и не особено ясна снимка.

Излязохме на Чеймбърс Стрийт и докато бързо се връщахме към Федерал Плаза, аз прочетох имената на глас: