Читаем Играта на лъва полностью

— Ще се обадя в оперативното бюро на ФБР в Лос Анджелис — казах й. — Или може би ти искаш да им позвъниш?

— Щях, ако ти беше по-наясно с компютрите. Аз ще търся Уигинс. — И прибави: — Поискай да те свържат с Дъг Стърджис. Той е заместник главен агент. Спомени моето име.

— Ясно. — Набрах номера на оперативното бюро в Лос Анджелис, представих се като агент от нюйоркската Антитерористична спецчаст, което обикновено привлича вниманието на хората, и поисках да ме свържат с Дъг Стърджис. Той ме попита:

— Какво мога да направя за вас?

Не исках да го обърквам с факти, нито пък ми се щеше да надуе клаксона във Вашингтон, но имах нужда от помощ.

— Господин Стърджис, търсим бял мъж на име Чип Уигинс, петдесетинагодишен, с последен известен адрес в Бърбанк. — Дадох му адреса. — Той е вероятен свидетел във важен случай, свързан с международен тероризъм.

— За кой случай става дума? Защо всички са толкова любопитни?

— Разследването е деликатно и засега е секретно. Съжалявам, но нямам право да отговоря на този въпрос. Обаче Уигинс може да знае нещо, което ме интересува. Моля ви само да го потърсите и да го поставите под охрана, след което незабавно да ми се обадите. — Съобщих му малкото информация за Уигинс, с която разполагах.

Последва мълчание, после Стърджис попита:

— Кой се опитва да го убие? Каква група?

— Да речем, от Средния изток. Важно е да го открием преди тях. Когато науча повече подробности, ще ви се обадя.

Господин Стърджис не изглеждаше склонен да изпълни молбата ми, затова прибавих:

— Работя заедно с Кейт Мейфилд.

— 0.

— Тя каза, че мога да разчитам на вашата помощ.

— Добре. Ще направим каквото е по силите ни. — Той повтори последния известен адрес на Уигинс. — Предайте поздравите ми на Кейт.

— Непременно. — Дадох му преките ни номера, благодарих му, затворих и набрах отдел „Изчезнали“ в лосанджелиското полицейско управление. Представих се и ме свързаха с началника на отдел лейтенант Майлс. Изиграх същия номер като с оперативното бюро й прибавих: — Вие можете да се справите много по-добре от нас с откриването на изчезнали хора.

— Не е възможно да разговарям с ФБР — отвърна лейтенантът.

Любезно се подсмихвах.

— Преди работех в НЙПУ, отдел „Убийства“. Тук съм, за да ги уча как се работи в правоохранителните органи.

Той се засмя.

— Добре. Ако го открием, ще го помолим да ви се обади. Повече не мога да направя, ако не е заподозрян в нищо.

— Ще съм ви задължен, ако го придружите до управлението. Заплашва го опасност.

— Каква опасност? Това е нещо друго.

— Става дума за националната сигурност и това е всичко, което мога да ви кажа в момента.

— А, сега пак сте федерален.

— Не, ченге съм до мозъка на костите си. Просто този човек ми трябва и не мога да ви обясня защо.

— Добре. Ще разлепим снимката му навсякъде. Имате ли негова снимка?

Дълбоко си поех дъх.

— Не е качествена и е много стара. Освен това не искам да вдигаме такъв шум. Опитваме се да заловим човека, който го търси, и не бива да го подплашим. Разбирате ли? Между другото, обадих се на агент Стърджис от лосанджелиското оперативно бюро и те също работят по случая. Който го открие пръв, ще получи златен медал.

— Леле! Защо не ми казахте? Веднага ще се заемем.

Ченгетата са голяма досада.

— Но сериозно, лейтенант.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря. — Дадох му телефоните ни.

— Как е времето в Ню Йорк?

— Вали сняг и има поледица.

— Ясно. — Той затвори.

Кейт вдигна поглед от компютъра си.

— Излишно е да си толкова потаен с нашите хора и с полицията.

— Не съм потаен.

— Потаен си.

— Е, не е важно да знаят защо, важно е да знаят кой. Чип Уигинс го няма и трябва да го открием. Повече не ги интересува.

— Ако знаеха защо, щяха да са мотивирани да го търсят.

Имаше право, разбира се, но се опитвах да мисля като ченге и да действам като федерален, а и всичките глупости с националната сигурност започваха да ми действат. Кейт се върна към клавиатурата си.

— Няма го в нито един от лосанджелиските указатели.

— Кажи на компютъра защо го търсиш.

— Майната ти, Джон. Аз съм ти шеф. Ще ме държиш в течение и ще ме слушаш.

Леле! Нацупих се.

— Щом не ти харесва как разследвам случая и не си доволна от досегашните резултати…

— Добре. Извинявай. Просто съм малко нервна и уморена. Не съм спала цяла нощ. — Тя ми се усмихна и ми намигна.

Отговорих на усмивката й. Госпожа Мейфилд не беше от лесните и трябваше да го запомня.

— Стърджис ти праща много поздрави.

Тя продължи да трака на клавиатурата си.

— Този тип може да се е преместил и в Аляска. Ще ми се да имах номера на социалната му осигуровка. Провери и-мейла си и виж дали нямаме съобщение от министерството на отбраната или военновъздушните сили за досиетата на осемте пилоти.

— Слушам. — Отворих и-мейла си, но освен куп междуведомствени боклуци нямаше нищо. Казах на Кейт: — След като научихме имената, можем да поискаме от военновъздушните сили конкретно досието на Уигинс.

— Да. Ще го направя. — Тя вдигна слушалката и я чух да си проправя път през няколко поредни бюрокрации.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза