Читаем Играта на лъва полностью

— Надявам се, че Асад Халил също като нас се затруднява да открие Уигинс — без да се обръщам към никого, отбелязах аз. Влязох в компютъра си и опитах няколко пътя от информационната магистрална мрежа, включително уебсайта на ВВС. Имаше раздел „Изчезнали и загинали в битка“ и колкото и да е невероятно, прочетох името на Стивън Кокс, убит в Залива. Но нямаше раздел, озаглявен „Участници в секретни операции“. Кейт затвори слушалката.

— Може да мине известно време, докато получим досието на Уйгинс. Искаха малкото му име, служебния му номер и номера на социалната му осигуровка. И ние това искаме.

— Да. — Поиграх си с компютъра, но освен хубава рецепта за шоколадови бисквити не успях да открия друго. Наистина предпочитам телефоните.

Кейт продължи да ме тормози да се обадя във вашингтонския антитерористичен отдел и аз постоянно го отлагах, защото бях убеден, че разговорът ще продължи най-малко час, след което щях да се озова на самолета за столицата. А и бе по-важно да стигна до Уигинс преди Халил.

Има много начини да откриеш изчезнал човек в Америка — земя на бумащина, кредитни карти, шофьорски книжки и прочее. Намирал съм хора за по-малко от час, макар че по-често ми е отнемало ден-два. Но се случва и никога да не го откриеш, въпреки че този човек някога е бил щастлив собственик на къща с жена и деца.

Знаех само прякора, фамилията, последния му известен адрес и че е служил във ВВС.

Обадих се в калифорнийското управление на моторните превозни средства и някакъв необичайно услужлив служител ми даде името Елууд Уигинс в Бърбанк със същия последен известен адрес, плюс дата на раждане. Voila! Образът на тоя Чип започваше да се оформя. Представях си го като абсолютно безотговорна личност, човек, който изобщо не си прави труда да информира света за местонахождението си. От друга страна, това можеше да му спаси живота.

— Търси Елууд — казах на Кейт. — Според шофьорската му книжка това е малкото му име. Роден е през шейсета година.

— Добре. — Тя затрака на клавиатурата и продължи да рови в телефонните указатели.

Обадих е в лосанджелиската окръжна патология, за да проверя дали господин Елууд Уигинс не ми е направил услугата да умре от естествена смърт. Информираха ме, че миналата година починали много хора на име Уигинс, но не и Елууд.

— В патологията няма нищо за него — съобщих на Кейт.

— Нали знаеш — отвърна тя, — може да е напуснал Лос Анджелис, щата и страната. Опитай със Службата за социално осигуряване.

— Предпочитам да го търся на крак. Пък и ще искат номера на социалната му осигуровка.

— Тогава го потърси чрез Управлението на ветераните, Джон.

— Ти го потърси. Но ти казвам, тоя тип сигурно не съобщава на никого къде е. Ще ми се да знаехме къде е роден. Уведоми военновъздушните сили, че сме открили името Елууд и рождената му дата. Това може да помогне на компютъра им.

През следващия половин час продължихме да работим с компютрите и телефоните си. Пак се обадих в отдел „Изчезнали“ и оперативното бюро в Лос Анджелис и им предадох новата информация. Но вече не се сещах на кого още да позвъня. Накрая ми хрумна нещо и набрах номера на госпожа Роуз Хамбрехт.

Тя отговори и аз отново й се представих.

— Съобщих всичко на генерал Андерсън от „Райт-Патърсън“ — осведоми ме вдовицата.

— Да, госпожо. Още не са се свързали с мен. Но научих друга информация за осемте души от либийската операция и исках да я потвърдя.

— Не работите ли заедно?

— Не.

— Да, госпожо, но това отнема известно време, а се опитвам да си върша работата колкото може по…

— Какво искате?

— Интересува ме човек на име Чип Уигинс.

— А, Чип! Голям чешит.

— Да, госпожо. Знаете ли дали малкото му име е Елууд?

— Никога не съм знаела малкото му име. Само Чип.

— Добре, имам адрес в Бърбанк, Калифорния. — Прочетох й го. — Същият ли е?

— Почакайте да си взема тефтера. Докато чаках, попитах Кейт:

— Откри ли нещо?

— Нищо. Джон, време е с проблема да се заеме целият команден център. Вече прекалено много се забавихме. Нямам нужда от петдесет агенти, за да се обадя на същите хора служби, на които вече звъних. Ако ти трябва помощ, давай, прати ми мейл или там каквото искаш. Но аз знам как да открия изчезнал човек.

— Моля? — попита госпожа Хамбрехт, която се бе върнала на телефона. — Какво казахте?

— Хм… просто си прочиствах гърлото. — Прокашлях се.

— Адресът на Чип е същият.

— Добре… знаете ли къде е роден господин Уигинс?

— Не. Не зная почти нищо за него. Спомням си го само от Лейкънхийт през осемдесетте години. Беше много безотговорен офицер.

— Да, госпожо. Но полковник Хамбрехт поддържаше ли връзка с него?

— Да. Но не често. Зная, че разговаряха по телефона миналия април на годишнината от…

— Ал Азизия.

— Да.

Продължих да я разпитвам, но тя не знаеше нищо повече или подобно на повечето хора, си мислеше, че не знае. Само че трябва да зададеш съответния въпрос. За съжаление, той не ми беше известен.

Кейт, която слушаше и разбра, че вече не се сещам какво да питам госпожа Хамбрехт, покри слушалката с длан и ми каза:

— Знае ли дали е женен?

— На кой му пука? И все пак…

— Знаете ли дали е женен?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза