Читаем Играта на лъва полностью

— Знаеш ли, Кори, на израелците им трябваха осемнайсет години, за да си разчистят сметките за удара на мюнхенския олимпийски стадион през седемдесет и втора.

— Да, господине.

— Немците размениха заловени терористи за отвлечения самолет на „Луфтханза“. Израелското разузнаване систематично изби седмината терористи от „Черния септември“, които очистиха израелските спортисти. Последният беше през деветдесет и първа.

— Да, господине.

— В Средния изток играят друга игра. Не ги интересува никакъв часовник. Имат цялото време на света.

— Разбирам.

Стайн помълча около половин минута, после попита:

— Направили ли сме всичко възможно?

— Ние, да. За другите не съм сигурен. Той не отговори на намека ми.

— Добра работа. Харесва ли ти тук?

— Не.

— Какво искаш?

— Да се върна там, където си бях.

— Няма начин да се върнеш у дома, момчето ми.

— Има, естествено.

— Ще видя какво мога да направя. Междувременно, имаш да пишеш толкова доклади, че едва ли ще свършиш до края на седмицата. По-късно пак ще поговорим. — Той стана и аз го последвах. — Кажи на госпожа Мейфилд, че я поздравявам, ако това означава нещо от устата на ченге.

— Сигурен съм, че означава.

— Добре, трябва да се хващам за телефона. Чупката.

Не се чупих, а казах:

— Нека да отида в Калифорния.

— Защо?

— Искам да участвам в последното действие.

— Там вече е пълно с ченгета и феберейци. Нямат нужда от теб.

— Но аз имам нужда да съм там.

— Защо не в Колорадо Спрингс? Мисля географски. Последния път, когато проверих, Колорадо още беше на пътя за Калифорния.

— Писна ми да преследвам тоя задник. Искам да го изпреваря.

— Ами ако отидеш в Калифорния и феберейците го пипнат в Колорадо Спрингс?

— Ще го преживея.

— Съмнявам се. Добре, върви където искаш. И без това е най-добре да се махнеш оттук. Ще ти подпиша командировъчното. Използвай собствената си кредитна карта, за да спестиш време. И гледай да не те очистят. Имаш да пишеш доклади. Бягай преди да съм променил решението си.

— Ще взема и партньорката си.

— Както искаш. В момента си златното момче… А бе, ти гледаш ли „Досиетата Х“?

— Естествено.

— Как така още не я е изчукал?

— Чудя се.

— И аз. — Той протегна ръка и аз я стиснах.

На излизане Стайн извика след мен:

— Гордея се с теб, Джон. Ти си добро ченге.

В кабинета на капитан Стайн човек наистина можеше да си пое ме глътка свеж въздух.

Бързо слязох в командния център и понеже разбирах, че може да ме задържи телефонен разговор или някой феберейски шеф, отидох направо при бюрото на Кейт, хванах я за ръката и казах:

— Да вървим.

— Къде?

— В Калифорния.

— Сериозно? Сега?

— Веднага.

Тя се изправи.

— Трябва ли ми?…

— Не. Само пистолетът и служебната карта.

Запътихме се към асансьорите и Кейт попита:

— Кой нареди?

— Стайн.

Тя се замисли за миг.

— Навярно би трябвало да отидем в Колорадо Спрингс.

Навярно трябваше. Но не исках да споря с шефката си, затова отвърнах:

— Стайн нареди да заминем за Калифорния.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че иска да ме разкара колкото може по-надалече.

Асансьорът дойде, качихме се, спуснахме се във фоайето и излязохме на Бродуей. Спрях такси и казах на шофьора: — На „Кенеди“. Вляхме се в потока от автомобили.

— Какви са новините от Вентура? — попитах Кейт.

— Нашият офис откри номера на Уигинс и докато бях на телефона, му позвъниха. Отговори им телефонен секретар, но не оставиха подробно съобщение. Просто му казаха да се обади веднага щом се върне. После пратиха агенти в дома му, някъде край брега. И поискаха подкрепления от Лос Анджелис — във Вентура имаме само няколко души.

— Надявам се да не го открият мъртъв в дома му. Какви са намеренията им? Да обкръжат къщата с танкове ли? Не сме толкова глупави, колкото си мислиш. Джон.

— Това е успокоително.

— Ще претърсят дома му, ще разговарят със съседите и разбира поставят капан на Халил. Опитах се да си представя седем-осем души в сини костюми, които тичат из крайбрежен квартал, чукат по вратите и стряскат хората с федералните си служебни карти. Това трябваше да предизвика паническо бягство на незаконни емигранти на юг. Междувременно, ако дебнеше наблизо, Асад Халил можеше да стане малко подозрителен. Но честно казано, не бях сигурен как щях да се справя със ситуацията самият аз.

— Обади се пак във Вентура — казах на Кейт.

Тя взе мобифона си и набра номера. Таксито наближаваше Бруклинския мост. Погледнах си часовника — точно 15:00, обедно време в Калифорния. Или обратното? Знам, че часовият пояс се променя на запад от Единайсето авеню.

— Обажда се Мейфилд — каза Кейт по телефона. — Нещо ново? — Послуша малко и отвърна: — Добре, излитам за Лос Анджелис. По-късно ще позвъня, за да ви кажа кога е самолетът ми. Ще ме посрещнете на летището и ще ме откарате до полицейска хеликоптерна площадка. После пак ще ме вземете с кола във Вентура. Да. По моя заповед. Не се безпокойте за това, освен ако не го изпълните. Тогава вече ще има за какво да се безпокоите. — Затвори и ме погледна. — Виждаш ли? И аз мога да се държа арогантно като теб.

Усмихнах се.

— Какво става във Вентура?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза