Читаем Играта на лъва полностью

— Обадих се, докато ти беше при Стайн. Отговориха ми, че вече знаели какво да правят. Поне малко уважавай ФБР, Джон. Ти не си единственият гений в правоохранителните институции.

Аз пък мислех, че съм единственият. Но май не беше така. И все пак нещо ме глождеше, нещо липсваше и бях убеден, че знам какво е, но не можех да се сетя. Повторих всичко случило се от събота до този момент, но онова нещо продължаваше да ми се изплъзва в някое тъмно кътче на ума ми.

Кейт се свърза с жената от Федерал Плаза, която се занимаваше с резервации за пътуване, каза й, че ни интересуват първите директни полети за Лос Анджелис и Денвър, после си погледна часовника и се обърна към мен. — Къде искаш да отидем?

— Където отива Халил.

— И къде отива той?

— В Лос Анджелис.

Тя пак заговори по телефона:

— Добре, Дорис, можеш ли да ни направиш резервации за полета на „Американ“? Не, нямам номера на заповедта. — Кейт ме погледна и аз извадих кредитната си карта. Тя я взе и каза на Дорис: — Ще платим ние и после ще си получим парите. Нека да е в първа класа. И моля те, обади се в лосанджелиското бюро й им съобщи, че пристигаме. Благодаря. — Кейт ми върна картата. — За теб, Джон, ще се съгласят на първа класа.

— Това сигурно е вярно днес, но утре може да не ни платят дори за това такси.

— Правителството те обича.

Както и да е, стигнахме на летището и шофьорът попита:

— На кой терминал?

Точно от този въпрос бях започнал в събота. Само че този път не отивах в клуб „Конквистадор“. На девети — отвърна Кейт.

Спряхме на терминала на „Американ Еърлайнс“, слязох, платих на шофьора и двамата отидохме на билетното гише, където получихме два билета за първа класа. Представихме се и попълнихме формулярите, в които посочихме, че носим със себе си два автоматични пистолета „Глок“ 40 — и калибър.

Имахме петнайсет минути да се качим на самолета и аз предложих набързо да ударим по едно, но Кейт погледна информационното табло и каза:

— Вече са обявили полета. Ще пием на борда.

— Въоръжени сме.

— Довери ми се. И преди съм го правила.

Госпожа Мейфилд наистина имаше друга страна, която до този момент не ми бе разкривала.

Стюардесата на първа класа — към осемдесетгодишна или там някъде — си сложи ченето и ни посрещна на борда.

— Влакът пътнически ли е, или експрес? — попитах я.

Жената се смути и си спомних за старческото оглупяване.

Както и да е, бях изчерпал самолетните си вицове, затова й дадохме разрешителните си за носене на оръжие и тя ме изгледа така, като че ли се чудеше как изобщо съм го получил. Кейт успокоително й се усмихна. Но всичко това можеше да е само плод на моето въображение.

Стюардесата провери в списъка си, за да се увери в самоличността ни, после — както изискваше правилникът — отиде в пилотската кабина с разрешителните ни, за да съобщи на капитана, че в първа класа пътуват двама въоръжени служители на правоохранителна институция: симпатична жена и полуидиот.

Намерихме местата си от лявата страна. Първа класа бе наполовина пълна и повечето пътници приличаха на жители на Лос Анджелис, прибиращи се у дома, където им беше мястото.

Е, не пътувахме до пистата прекалено дълго, като се имаше предвид, че това е „Кенеди“, и излетяхме само с петнайсет минути закъснение, което според думите на капитана щяхме да наваксаме във въздуха. Е, по-добре така, отколкото да компенсираме тия минути на летището, движейки се към портала с деветстотин и петдесет километра в час, докато надуваме аварийните стълби.

Излетяхме — въоръжени, мотивирани и изпълнени с надежди.

— Забравих да си купя чисто бельо — казах на Кейт.

— Тъкмо се канех да спомена същото.

Госпожа Мейфилд не беше в настроение.

Появи се друга стюардеса, която ни донесе вестници. Помолих за лонгайландския „Нюсдей“. Потърсих и открих статия за убийсвата в музея „Люлка на авиацията“. Прочетох я с интерес. Забелязах че не е подписана, което понякога е указание, че властите малко я манипулирали. Всъщност в нея изобщо не се споменаваше за Асад Халил и като мотив се посочваше вероятен грабеж. Така. Обикновен въоръжен грабеж в музей. Зачудих се дали някой ще повярва на тази теория. Особено ме интересуваше дали ако я прочете, Халил ще се подлъже, че не подозираме нищо. Предполагам, че опитът си струваше.

Показах статията на Кейт, и тя също я прегледа.

— Халил е оставил в музея съвсем ясно послание. Това означава, че може да е свършил и да си заминава или че е невероятно арогантен и изпитва пълно презрение към властите. Все едно казва: „Хванете ме, ако можете“. — Тя се замисли за миг. — Надявам се да е последното и да се е запътил натам, където отиваме ние.

— В такъв случай вече е там. Дано да изчака вечерта, за да направи следващия си ход.

Кейт кимна.

Е, трябваше да пийна една-две чаши, затова я помолих да се подмаже на грохналата стюардеса.

— Няма да се съгласи — отвърна тя. — Въоръжени сме.

— Нали обеща!

— Излъгах те. Аз съм правистка. Казах „довери ми се“, което означава, че лъжа. Как може да си толкова глупав? — Кейт се засмя.

Смаях се.

— Вземи си безалкохолна бира.

— Ще припадна.

Тя ме хвана за ръка.

Успокоих се и си поръчах блъди мери без водка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза