Играта на лъва

Спряхме, двамата с Кейт бързо слязохме и без да тичаме, се запътихме по разронената бетонна алея. Вдясно от вратата имаше голям прозорец със спуснати щори. В някогашния ми квартал вече всички съседи щяха да са наясно какво става, но тази улица приличаше на сцена от фантастичен филм от петдесетте години, в който всички са загинали от атомна радиация. А може федералните да ги бяха евакуирали.

Отворих вратата и влязохме. Нямаше фоайе и се озовахме в Г — образна дневна и трапезария, осветена от една-единствена слаба настолна лампа. В средата на стаята стояха мъж и жена, облечени в сини панталони и ризи, найлонови якета с надпис ФБР и закачени с щипки служебни карти. На лицата им сияеха широки усмивки и те им бяха приветствено протегнати. Не бе, майтап.

— Аз съм Роджър Флеминг, а това е Ким Рий — каза мъжът.

Госпожа Рий произхождаше от Ориента, сега наречен Източна Азия, и по името й реших, че е корейка. Роджър беше бял като саламурено сирене.

— Предполагам, че знаете нашите имена — отвърнах. — Моето е Кейт.

Флеминг не се усмихна, нито пък агент Рий. Някои хора стават абсолютно сериозни, когато очакват смъртоносна престрелка. Ченгетата са склонни да се майтапят, навярно за да скрият нервността си, но федералните възприемат всичко сериозно, включително, сигурен съм, почивката на плажа.

— Колко време ще останете тук? — попита агент Рий.

— Колкото трябва — заявих аз.

— Нямаме намерение да участваме в самото задържане на заподозрения, ако се появи, освен ако не ви потрябваме — каза Кейт. — Тук сме само за да го идентифицираме и да вземем показания след като го арестувате. Освен това ще го отведем в Ню Йорк или Вашингтон, за да му отправим федерално обвинение.

Нямах точно това предвид, но за пред Флеминг и Рий можехме да минем и за нормални.

Госпожа Мейфилд продължи да излага целите на мисията ни.

— Ако първо пристигне господин Уигинс, ще го разпитаме и ще го помолим да остави жилището си на наше разположение, после някой от нас ще го придружи до друго място. И в двата случая ще останем в къщата, за да чакаме заподозрения, който според нас се е насочил насам.

— Решихме, че е най-добре в къщата да чакат шестима агенти — отвърна госпожа Рий. — Така че ако заподозреният се появи, ще ви помолим да заемете позиция в задната стая, която ще ви покажем.

— Вижте, госпожо Рий и господин Флеминг — намесих се аз, можем дълго да останем тук и да използваме едни и същи бани и спални, така че предлагам да престанем с глупостите и да се опитаме да се понасяме. Става ли?

Никакъв отговор. Кейт промени тона си.

— Работим по случая, откакто Асад Халил кацна в Ню Йорк. Видяхме над триста мъртви на борда на самолета, с който пристигна, убит е и агент от нашата група.

И така нататък. Изложи им всичко прекалено любезно, струва ми се, обаче те разбраха посланието и когато Кейт свърши, кимнаха.

Междувременно аз се оглеждах. Мебелировката бе оскъдна и въпреки това безвкусна. Освен това беше мръсно, за което ми се щеше да обвиня федералните, но навярно всъщност отразяваше отношението на господин Уигинс към живота.

Госпожа Рий предложи да ни запознае с колегите си и ние я оследвахме в кухнята, докато господин Флеминг зае позиция до задния прозорец и занаднича през щорите. Върхът на модерната техника. Но разбира се, някой от агентите в квартала щеше да ни предупреди, ако някой се приближеше към къщата.

Кухнята бе слабо осветена от флуоресцентна крушка под един от шкафовете, но виждах, че всичко тук датира някъде от средата на петдесетте години. Посрещнаха ни мъж и жена, също облечени с градски десантен екип, състоящ се от тъмни панталони, тъмносини ризи и найлонови якета. Сините им бейзболни шапки бяха на плота. Мъжът седеше на малката кухненска маса и четеше материали по случая, като си светеше с фенерче. Жената стоеше до задната врата и надзърташе през прозорчето.

Госпожа Рий ни представи на господина, чието име, също като моето, беше Хуан, макар че не успях да чуя испанската му фамилия. Госпожата бе чернокожа и се казваше Еди. Тя ни махна с ръка, без да прекъсва наблюдението на задния двор.

После се върнахме през дневната и излязохме в малко антре, от което водеха три врати, едната за банята. В по-голямата стая, спалнята, имаше компютър, пред който седеше мъж в костюм и обикаляше из директориите на господин Уигинс, като в същото време поддържаше връзка по радиофона и двата си мобифона. Тук единствената светлина идваше от мониторния екран и всички щори бяха спуснати.

Госпожа Рий ни представи и мъжът, който се казваше Том Стокуел, бял, ни информира:

— Аз съм от лосанджелиското бюро и ръководя групата жпо този сличай.

Предполагам, че това изключваше моето участие. Реших да се бъда любезно.

С госпожа Мейфилд сме тук, за да помогнем, без да се намесваме. — Как ви звучи това?

— Колко време ще останете? — попита Том. Колкото трябва.