Читаем Играта на лъва полностью

— Ще му позвъним от дома на Уигинс — казах на Кейт. — Когато имаме какво да му съобщим.

— Ще му позвъним сега — отсече тя.

— Значи искаш да си приказваш тук с Джак, докато Халил е в дома на Уигинс, така ли?

Кейт неохотно кимна и се обърна към Синди Лопес.

— Добре, искаме да отидем в дома на Уигинс.

— Опитваме се да не демонстрираме много присъствието си там.

— Тогава кротко ще седим на дивана — казах аз.

Тя се поколеба.

— Ако отидете, ще ви помолим да останете там поне до ранните утринни часове. Опитваме се да поставим капан, а не да организираме купон.

Искаше ми се да й напомня, че всичко това е моя заслуга, но устоях на изкушението да кажа очевидното. Виждате ли колко бързо могат да ти измъкнат случая изпод носа?

Вечната дипломатка Кейт каза:

— Това е ваша територия и няма да ви се месим.

Което трябваше да накара госпожа Лопес да се зачуди защо тогава сме тук. Всичко е заради самолюбието, момиче.

— С госпожа Мейфилд започнахме да работим по случая още от трагедията на „Кенеди“ и искаме да участваме докрай. Когато отидем в дома на Уигинс, няма да ви се пречкаме.

Предполагам, че не ми повярва, но каза:

— Съветвам ви да си сложите бронирани жилетки. Мога да ви дам.

Изпитах желание да се съблека и да покажа на госпожа Лопес, куршумите просто минават през тялото ми, без да ме засягат.

— Благодаря ви, но…

— Благодаря, ще ги вземем — прекъсна ме Кейт и информира госпожа Лопес: — Никога не питай мъж дали иска бронирана жилетка или ръкавици. Просто го накарай да си ги сложи.

Госпожа Лопес разбиращо се усмихна.

Е, сега се почувствах наистина особен, заобиколен от грижовни жени, които знаят какво е най-добре за глупавичкия малък Джони, после си помислих за Асад Халил. Надявах се, че имат жилетки моя размер.

Отидохме в оръжейната им. Вътре имаше какво ли не — пушки, пистолети, зашеметяващи гранати, белезници и така нататък.

— Можете да си облечете жилетките в мъжката и женската съблекалня, ако желаете — предложи ни госпожа Лопес.

Кейт й благодари и агентката излезе.

Свалих си връзката, сакото и ризата и й казах:

— Няма да надничам.

Тя си съблече сакото и блузата и аз надзърнах. Намерихме подходящи жилетки и си ги сложихме.

— Това е точно като сцена от „Досиетата Х“ …

— Престани със скапаните „Досиета Х“.

— Ама не се ли чудиш защо ония двамата още не са се оправили.

— Тя не го обича. Уважава го и той я уважава и не искат да развалят или усложняват връзката си.

— Я повтори.

— Аз лично смятам, че вече би трябвало да се чукат.

Излязохме от оръжейната и благодарихме на агент Лопес. Чък който ни бе взел от хеликоптерната площадка на болницата, ни придружи до паркинга и потеглихме към дома на Елууд Уигинс.

Докато колата се насочваше на запад към левия бряг, през главата ми минаваха много мисли. Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук, но пътят на Асад Халил беше още по-дълъг. Историята му започваше от място, наречено Ал Азизия, някъде в Либия. През нощта на 15 април 1986 година в продължение на няколко минути двамата с Чип Уигинс се бяха намирали в една и съща точка от пространството и времето. Сега Асад Халил искаше да му върне визитата и Уигинс не знаеше, че ще си има компания. Или пък вече се бяха срещнали. В такъв случай нито единият нямаше да се появи в дома на Уигинс. Но ако пътищата им още не се бяха пресекли, чудех се кой пръв ще спре на отбивката.

Вечерта се спускаше и вече бяха включили уличното осветление.

Когато наближихме квартала на Уигинс, Чък предупреди по радиостанцията агентите в района, за да не станат нервни и да не 3 почнат да стрелят. После със същата цел се свърза по мобифона си с онези в къщата и аз го помолих:

— Кажете им да сложат кафе.

Той не го направи и по разговора можех да преценя, че феберейците не са въодушевени от неочакваната компания. Майната им. Случаят си беше мой.

Така или иначе, поехме по дългите прави улици на предградието, което според Чък било близо до океана, макар че нито виждах, нито усещах мирис на море. Тук дворовете бяха съвсем малки, а самите къщи представляваха едноетажни квадратни кутийки с пристроени гаражи и червени керемидени покриви, плюс поне една палма на двор. Кварталът не ми изглеждаше скъп, но в Калифорния човек никога не знае, пък и не ми пукаше.

— Тия къщи винаги ли са си били тук — попитах Чък, — или свлачищата са ги смъкнали от планината?

Той се захили.

— Смъкнаха се при последното земетресение, което беше преди горските пожари.

Тоя тип ми харесваше.

За щастие, не забелязах нито един от наблюдаващите района екипи. Още по-хубавото бе, че не мярнах наоколо деца.

— Къщата вдясно — втората след пресечката — посочи ни Чък.

— Искаш да кажеш бялата с червения керемиден покрив и палмата ли?

— Да… ама те всичките… втората от края.

Кейт, която пътуваше на задната седалка, срита облегалката ми. Нещо като знак, предполагам.

— Ще спра, вие ще слезете и аз ще потегля — каза Чък. — Вратата е отключена.

На влизане в колата бях забелязал, че при отваряне на вратите вътрешната лампичка не свети, както правим и на Източното крайбрежие. Може би тези хора все пак си знаеха работата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза