Играта на лъва

Еди ни предложи кафе и четиримата с Кейт, Ким и Еди седнах ме на масичката, докато Хуан пазеше на задната врата. Всички много се интересуваха от случилите се от събота насам събития и ни разпитваха за подробностите, които не бяха споменати във вестниците и в служебните доклади. Бяха любопитни какво е настроението на Федерал Плаза 26, какво казват шефовете във Вашингт прочее. Хората от правоохранителната система, реших аз, бяха еднакви и въпреки първоначалната си любезно прикрита враждебност започнахме отлично да се разбираме. Помислих си дали да не ги поведа в хор с „Пътят за Вентура“ или „Идвам, Калифорния“, обаче не исках да прекалявам. Другите явно знаеха, че съм бившо ченге, затова предположих, че са ги предупредили, ако това е точната дума, или просто сами се бяха досетили.

Всичко изглеждаше мирно и тихо, но знаехме, че иззвъняването на телефон може рязко да промени положението и да вледени кръвта във вените ни. Преживявал го бях, както и останалите в къщата, и може би даже го чаках, защото не мислех за хубавата си безопасна аудитория в „Джон Джей“. Мислех за Асад Халил и почти усещах присъствието му. Всъщност представях си как кълца с брадва полковник Хамбрехт и убива децата в Брюксел.

Изтече около час и петимата агенти се редуваха да стоят на пост. С Кейт предложихме също да участваме, но те, изглежда, искаха да си стоим в кухнята.

Сега на масата седеше Скот и ме разпитваше за Ню Йорк. Опитах се да го убедя, че хората ходят на сърф на Ист Ривър, и всички се разхилиха. Изкушавах се да разкажа вица за министърката на правосъдието, но можеха нещо да се засегнат.

Така или иначе, проявих скромност по отношение на приноса си в разследването, едва споменах, че именно аз съм открил какви са намеренията на Асад Халил, и прескочих блестящата си проява на проницателност с идентифицирането на пилотите.

Лицата на всички помръкнаха при мисълта, че много хора, вярно служили на страната си, са били убити от чужд агент. Не биваше да се случват такива неща.

Малко преди 21:00 някъде в къщата иззвъня телефон и разговорите замлъкнаха.

След секунди в кухнята влезе Том.

— Из квартала обикаля син бус на фирма за доставки. Вътре е само шофьорът. Момчетата с очилата за нощно виждане казват, че отговарял на описанието на заподозрения. Всички да заемат позициите си.

Вече бяхме станали. Том се обърна към нас с Кейт.

Идете в стаята с телевизора. — И бързо излезе от кухнята. Ким Рий отиде в гаража, където в момента дежуреше Роджър Флеминг. Остави вратата отворена и видях, че Роджър е приклекнал зад кащоните с насочен напред пистолет. Ким също извади патлака си и застана до електрическото табло край вратата на гаража. Хуан пазеше задния изход.

С Кейт отидохме в дневната. Том и Еди стояха от двете страни в входа. Скот надничаше през шпионката. Не можех да не забележа че е само по широки бански гащета, от които стърчеше дръжкат на глок. Предположих, че това е калифорнийският вариант на дегизировка. Във всеки случай, отдадох му дължимото, че не носи бронирана жилетка.

Том ни видя и пак ни предложи да се оттеглим в стаята с телевизора, но бързо разбра, че не сме изминали хиляда и петстотин километра да гледаме телевизия, докато те арестуват заподозрения.

— Прикрийте се ей там — каза ни той.

Кейт застана до Том, който беше вляво от вратата, и извади оръжието си. Аз отидох при Еди, който бе заел позиция между касата и дясната стена на дневната. Вратата щеше да се отвори навътре към нас и щеше да ни скрие. Имаше достатъчно извадени пистолети, така че оставих глока си в кобура. Погледнах Кейт, която ми се усмихна и ми намигна. Сърцето ми туптеше, но боя се, не за Кейт Мейфилд.

Том притискаше мобифон към ухото си и слушаше. После ни съобщи:

— Бусът намалява скоростта на няколко къщи оттук…

— Виждам го — рече Скот. — Спира отпред.

В стаята можеше да се чуе дишането ни и въпреки подкрепленията, цялата супермодерна техника и бронираните жилетки, нищо не може да се сравнява с момента, в който очакваш да се изправиш пред въоръжен убиец.

Скот спокойно каза:

— От буса слиза човек… откъм улицата, не го виждам… заобикаля отзад… отваря вратите… вади пакет… идва насам… отговаря на описанието… висок, от Средния изток… носи дънки и риза с тъмна яка… държи малък пакет в ръка… оглежда се…

Том говореше нещо по мобифона, после го прибра в джоба си.

— Всички знаете какво да правите — прошепна ни той.

Всъщност бях пропуснал тая репетиция.

— Имайте предвид — предупреди ни Том, — че може да е невинен доставчик…

Зачудих се какво се е случило с лепилната пушка. Усетих, че лицето ми избива пот.

Позвъни се. Скот изчака около пет секунди, после отвори. Преди вратата да запречи полезрението ми, видях агента да се усмихва.

— Нещо за мен ли?

— Господин Уигинс? — попита мъжки глас с чужд акцент.

— Не — отвърна Скот. — Аз само се грижа за къщата. Да се разпиша ли за пратката?

— Кога ще се върне господин Уигинс?

— В четвъртък. Или в петък. Мога да се разпиша. Няма проблем.

— Добре. Разпишете се тук.

— Тази химикалка не пише. Влез вътре.