Играта на лъва

Скот отстъпи назад и не можех да не си помисля, че ако наистина се грижеше за къщата, скоро щеше да е мъртъв и да се вмирисва в задната стая, докато Асад Халил чака господин Уигинс да се прибере.

Високият смугъл господин влезе в дневната и Еди изрита вратата. Въпреки че не бях участвал в репетицията, знаех какво ще се случи. Скот сграбчи мъжа за ризата и го дръпна към нас.

След около четири секунди нашият гост се озова проснат по очи на пода. Аз седнах върху краката му, Еди стъпи на шията му, а Том и Скот му слагаха белезниците.

Кейт отвори вратата и даде знак с палци нагоре на онези, които наблюдаваха къщата с бинокъл, после се затича по алеята към буса. Аз я последвах.

Претърсихме го, но вътре нямаше никого. На пода лежаха няколко пакета. Кейт откри на предната седалка клетъчен телефон и го взе.

Изневиделица се появиха коли, които рязко спряха пред къщата. От тях точно като на кино наизскачаха агенти, макар че не виждах нужда да бързат.

— Закопчахме го — съобщи им Кейт.

Вратата на гаража се отвори и на моравата се появиха Роджър и Ким. Наоколо все още нямаше съседи. Хрумна ми нелюбезната мисъл, че ако наистина снимахме филм, нямаше да сме в състояние да държим тълпите, желаещи да се включат като статисти.

Така или иначе, както изискваше стандартната оперативна процедура, агентите се върнаха в колите си и изчезнаха, за да възобновят наблюдението си на къщата и да не изплашат вероятните съучастници и господин Уигинс, ако той се прибереше.

С Кейт влязохме при пленника. Еди, Том и Скот го претърсваха.

Погледнах го и не се изненадах особено, че не е Асад Халил.

48

С Кейт се спогледахме, после се обърнахме другите. Никой не беше много весел.

— Чист е — съобщи Еди.

Мъжът цивреше и по лицето му се стичаха сълзи. Ако някой все още си бе мислил, че това е Халил, цивренето окончателно разсейваше съмненията.

Роджър и Ким дойдоха в дневната и Ким каза, че отивала да предаде по радиостанцията на хората ни да продължат наблюдението.

Скот взе портфейла на мъжа, отвори го и попита:

— Как се казваш?

Пленникът се опита да се овладее и хлипането му прозвуча като смесица от изхрачване и сополивене.

Скот извади шофьорската му книжка и повтори:

— Как се казваш?

— Азим Рахман.

— Къде живееш?

Мъжът даде лосанджелиски адрес.

— Кога си роден?

И така нататък. Всички отговори бяха верни, което наведе пленника на мисълта, че ще го пратят да си върви по пътя. Грешка. Том започна да го разпитва за други неща, като например:

— Какво правиш тук?

— Моля ви, господине, дойдох да доставя пратка.

Роджър разгледа малкия пакет, но не го отвори, разбира се, защото можеше да съдържа бомба. — Какво има вътре? — попита той.

— Не знам, господине.

Роджър се обърна към нас.

— Няма обратен адрес. Ще го оставя отзад и ще повикам сапьорен екип. — Той излезе и всички се поободрихме.

В дневната се появи Хуан. Азим Рахман навярно вече се чудеше защо всички тия типове с феберейски якета висят в къщата на господин Уигинс. Но може и да знаеше причината.

Погледнах Том и видях, че е загрижен. Да се държиш така с гражданин, местен или натурализиран, не беше добре за кариерата, да не споменавам за имиджа на ФБР. Напоследък не бе за предпочитане да се държиш така дори с незаконен имигрант. Искам да а, че всички сме граждани на света. Нали така? Сякаш прочел мислите ми, Том попита:

— Американски гражданин ли си?

— Да, господине. Положих клетва.

— Браво.

Том му зададе куп въпроси за квартала му в Западен Холивуд, на които Рахман явно отговори успешно. Оказа се, че дори знае кой е губернатор на Калифорния, което ме накара да заподозра, че е шпионин. Но после не успя да каже кой е неговият представител в Конгреса и заключих, че е обикновен гражданин.

Пак погледнах Кейт и тя поклати глава. В момента се чувствах адски скапано, както и всички останали. Защо нещата не вървяха според плана? А и на чия страна беше Господ?

Еди набра домашния номер, който й даде господин Рахман, и потвърди, че телефонният секретар отговорил: „Домът на Рахман“. Гласът звучал като на мъжа на пода, въпреки настоящото му емоционално състояние.

Тя обаче установи, че телефонният номер на службата за бързи доставки не работи. Аз отбелязах, че боята на буса изглежда нова. Всички погледнахме Азим Рахман.

Той разбра, че пак е на топа на устата, и поясни:

— Съвсем наскоро започнах тази работа. Преди около месец…

— Значи си написал номера на вратата с надеждата, че телефонната компания ще ти го даде, така ли? — попита Еди. — Толкова ли глупави ти изглеждаме?

Не можех да си представя как изглеждаме на господин Рахман от сегашната му перспектива. Перспективата се определя от положението ти и когато си на пода с белезници, заобиколен от въоръжени хора, гледната ти точка се различава от тази на типовете с патлаците. Господин Рахман не се отказа от своята версия, която общо взето изглеждаше правдоподобна, освен тая глупост с телефонния номер.