Читаем Играта на лъва полностью

— Избрали са те от другите либийци, защото приличаш на Асад Халил, и са те пратили тук, за да видят дали го очаква капан. А не само за да провериш дали Уигинс си е вкъщи. Ясно ли ти е?

Той кимна.

— А я се погледни сега. Убеден ли си, че тези хора са ти приятели?

Либиецът поклати глава. Нещастното копеле изглеждаше ужасно. Стана ми съвестно, че съм забил колене в ташаците му и почти го задушавам. Но сам си го беше изпросил.

— Добре, а сега най-важният въпрос. Животът ти зависи от отговора. Кога, къде и как трябва да се свържеш с Асад Халил?

Той дълбоко си пое дъх.

— Трябва да му се обадя.

— Добре. Да му се обадим. Кой е номерът?

Азим Рахман продиктува цифрите и Том отбеляза:

— Това е клетъчен телефон.

— Да, аз му го дадох — потвърди господин Рахман. — Наредиха ми да купя два клетъчни телефона… другият е в колата.

Кейт бе взела мобифона, който имаше опция за идентифицира номера на абоната. Предположих, че същото се отнася за телефона на Асад Халил.

— Коя е телефонната компания на тези мобифони? — попитах либиеца. Той се замисли за миг.

— „Некстел“.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха ми да използвам „Некстел“.

Погледнах Том и той поклати глава, което означаваше, че не може да проследи разговор на „Некстел“. Всъщност беше трудно да се проследи всеки разговор по клетъчен телефон, макар че на Федерад Плаза 26 и Полис Плаза 1 разполагахме с едни устройства, които поне можеха да ти посочат общото местоположение, ако компанията бе „АТ&Т“ или „Бел Атлантик“. Приятелите на господин Рахман очевидно не бяха обърнали внимание на примамките и обещанията на големите оператори и се бяха възползвали от услугите на малка фирма, номер, известен в бранша като „прееби федералните“. Тези хора не бяха толкова тъпи, колкото някои техни сънародници.

Беше време да променя отношението към господин Рахман, затова Том му свали белезниците. Либиецът разтри китките си и ние му помогнахме да се изправи. Настанихме го на хубаво кресло и Ким отиде в кухнята да му донесе кафе.

Бяхме малко по-оптимистично настроени, макар почти да нямаше вероятност Азим Рахман да баламоса Асад Халил, че в дома на Уигинс всичко е наред. Обаче човек никога не знае. Може да се върже даже интелигентен тип като него, ако е вманиачен по някаква цел, например да убие някого.

Ким се върна с кафето и господин Рахман отпи една глътка. Добре, край на почивката.

— Погледни ме, Азим — казах на нашия федерален свидетел. — Уговорихте ли се за някаква кодова дума, с която да му дадеш да разбере, че има опасност?

На лицето му се изписа такова изражение, все едно бях тайната на вселената.

— Да. Така е. Ако съм… както съм сега… трябва да вметна разговора думата „Вентура“. — Той ни даде пример с изречен както правехме едно време в училище: — Господин Пърлман, досвих пратката във Вентура.

— Добре, внимавай да не споменаваш тази дума, иначе ще се наложи да те убия.

Либиецът енергично кимна.

Еди отиде в кухнята да вдигне слушалката на телефона, всички изключиха мобифоните си и ако в къщата имаше куче, някой щеше да го изведе на разходка.

Погледнах си часовника и видях, че господин Рахман е тук от двайсетина минути, което не бе достатъчно, за да събуди подозренията на Халил.

— Кога трябва да се обадиш? — попитах го.

— Уговорихме се да доставя пратката в девет часа, после да обикалям с буса десет минути и да му позвъня.

— Добре, кажи му, че си обикалял из квартала, докато намериш адреса. Дълбоко си поеми дъх, отпусни се и си мисли за хубави неща.

Господин Рахман потъна в медитация.

— Гледаш ли „Досиетата Х“? — попитах го.

— Стори ми се, че чувам Кейт да изпъшква.

Той се усмихна.

— Да, гледам ги.

— Добре. Скъли и Мълдър работят във ФБР. Също като нас. Харесваш ли Скъли и Мълдър?

— Да.

— Те са добри хора. Нали така? И ние сме добри хора. — Либиецът прояви достатъчно любезност, за да не повдига въпроса, че съм го ритал в ташаците. Стига да не го забравеше.

— И ще се погрижим да се преместиш да живееш на някое хубаво място — уверих го аз. — Мога да те измъкна от Калифорния. Женен ли си?

— Да.

— Деца?

— Пет.

Зарадвах се, че си е осигурил потомство преди да се срещне с мен.

— Чувал си за програмата за защита на свидетелите, нали?

— Да.

— И ще получиш малко пари. Знаеш го, нали?

— Да.

— Добре. Трябва ли да се срещнеш с онзи човек след като се чуете по телефона?

— Да.

— Чудесно. Къде?

— Където каже той.

— Ясно. Уговорете се за мястото на срещата. Разбра ли?

Не получих ентусиазиран отговор и го попитах:

— Щом е трябвало само да дойдеш и да провериш дали Уигинс си е вкъщи и дали полицията не е поставила капан, защо Халил иска да се срещнете пак?

Господин Рахман нямаше представа и аз му обясних.

— Защото иска да те убие, Азим. Знаеш прекалено много. Разбираш ли?

Господин Рахман мъчително преглътна и кимна. Имах добра новина за него.

— Този човек ще бъде заловен и повече няма да те безпокои. Ако ни помогнеш, ще те заведем на обяд в Белия дом и ще се запознаеш с президента. После ще ти дадем парите. Става ли?

— Става.

Отведох Том настрани и тихо го попитах:

— Някой тук знае ли арабски?

Той поклати глава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза