Играта на лъва

По всичко личеше, че сме пипнали честен имигрант, устремен към американската мечта, и че сме проснали нещастното копеле на пода с червена цицина на челото поради единствената причина, че е от Средния изток. Голям срам.

Господин Рахман започваше да идва на себе си.

— Бих искал да повикам адвоката си, моля — рече той.

Опа! Вълшебните думички. Ако заподозреният не пропее първите пет-десет минути, когато е в шок, така да се каже, никога да не проговори. Моите колеги не бяха действали достатъчно бързо.

— Освен мен тук всички са прависти — казах аз. — Говори с тях.

— Искам да повикам собствения си адвокат.

Не му обърнах внимание.

— Откъде си?

— От Западен Холивуд.

Усмихнах се и го посъветвах:

— Не се ебавай с мен, Азим. Откъде си?

Той се прокашля.

— От Либия.

Никой не каза нищо, но всички се спогледахме и Азим забеляза че интересът ни към него се е възобновил.

— Откъде взе този пакет? — попитах го.

Той упражни правото си да не отговори.

Хуан се върна от буса и съобщи:

— Ония пакети май са вятър работа. Всички са увити в еднаква кафява хартия, с една и съща лепенка и дори са надписани с един и същ почерк. — Той погледна Азим Рахман. — Какви си ги сговнил?

— Господине?

Всички пак започнахме да заплашваме бедния господин Рахман със затвор, следван от депортиране, а Хуан дори му предложи ритник в ташаците, който либиецът отклони.

Господин Рахман даваше противоречиви отговори и навярно вече имахме достатъчно основания да го арестуваме официално. Виждах, че Том е склонен да го направи. Арестът означаваше прочитане на правата, адвокати и така нататък и беше настъпил моментът да действаме според закона — всъщност бе минал преди няколко минути.

Тъй като не се интересува толкова много от федерални процедурри и от кариерата си обаче, Джон Кори можеше да си позволи някои свободи. Ако този тип беше свързан с Асад Халил, наистина щеше да е полезно да го научим. Незабавно.

След като изслушах достатъчно глупости, помогнах на господи Рахман да легне по гръб и го възседнах, за да съм сигурен, че ще привлека вниманието му. Той извърна лицето си настрани и аз казах:

— Погледни ме. В очите.

Либиецът се подчини и очите ни се срещнаха.

— Кой те прати тук?

Никакъв отговор.

— Ако ни кажеш кой те е пратил тук и къде е сега, ще те освободим, ако не ни кажеш бързо, ще те залея с бензин и ще те запаля. — Това, разбира се, бе физическа заплаха, но само като фразеологичен израз, който не биваше да се възприема буквално. — Кой те прати тук?

Господин Рахман мълчеше.

Парафразирах въпроса си под формата на предложение.

— Мисля, че трябва да ми кажеш кой те е пратил и къде е сега.

— Трябва да спомена, че бях извадил глока си и кой знае защо, господин Рахман беше захапал дулото му.

Либиецът изглеждаше достатъчно ужасен. Федералните агенти в стаята, включително Кейт, вече се бяха отдръпнали и гледаха настрани.

— Ще ти гръмна скапания мозък, ако не отговориш на въпроса ми — информирах господин Рахман.

Очите му се разшириха и той започна да проумява, че между мен и другите има разлика. Не бе сигурен каква точно, но за да му помогна напълно да я разбере, аз забих коляно в ташаците му.

Арабинът изпъшка.

Проблемът е, че за да започнеш по този начин, трябва да си убеден, че човекът, чиито права нарушаваш, знае отговорите на зададените му въпроси и ще ти ги каже. Иначе, макар да бях на временен договор, щяха да ми разпорят гъза. Сръгах го пак, за да го окуража да сподели информацията си с мен.

Някои от колегите ми напуснаха стаята. Само Еди, Том и Кейт останаха да свидетелстват, че господин Рахман доброволно е съдействал и прочее.

Виж, задник такъв — казах му, — можеш да излежиш остатъка от живота си в затвора, а може да те пратят и в газовата камера, Като съучастник в убийство. Ясно ли ти е?

Той вече не смучеше дулото на пистолета ми, но все още отказваше да проговори.

Не обичам да оставям следи, затова натъпках носната си кърпичка в гърлото му и стиснах с пръсти ноздрите му. Изглежда, не можеше да диша през ушите и започна да се мята в опит да отхвърли моите деветдесет килограма от гърдите си.

Чух, че Том се прокашля.

Оставих господин Рахман малко да посинее, после му отпуших носа. Той си пое дъх навреме, за да отнесе още едно коляно в ташаците.

Наистина ми се искаше Гейб да е тук, за да ме наставлява, само че него го нямаше и не ми оставаше много време да се занимаващ тоя тип, затова пак стиснах ноздрите му.

Без да навлизам в повече подробности, господин Азим Рахман видя преимуществата на доброволното съдействие и прояви готовността си да сътрудничи. Извадих кърпичката си от устата му, помогнах му да седне и за пореден път го попитах:

— Кой те прати тук?

Той се разхлипа и разбрах, че наистина води вътрешна борба. Напомних му:

— Можем да ти помогнем. Можем да ти спасим живота. Ако не ми отговориш, ще те върна в скапания бус, за да отидеш при своя приятел и да обясниш нещата на него. Искаш ли? Искаш ли да отидеш? Ще те пусна.

Изглежда, че не искаше, затова пак го попитах:

— Кой те прати? Писна ми да ти задавам един и същ въпрос. Отговори ми!