Читаем Играта на лъва полностью

— Във Вентура никога не е имало нужда от такъв агент. Хуан обаче знае испански.

— Почти същото. — Върнах се при Рахман. — Добре, набери номера. Разговаряй на английски. Но ако не можеш, моят приятел Хуан разбира малко арабски, така че внимавай в картинката. Набирай.

Азим Рахман дълбоко си пое дъх и пак се прокашля.

— Трябва да изпуша една цигара.

Мамка му! Чух няколко изпъшквания.

— Някой да има цигари? — попитах.

— Аз си имам — каза либиецът.

— Не можеш да пушиш от своите, приятел — осведомих го.

— Защо да не…

— Защото може да са отровни. Нали си гледал „Досиетата Х“

— Отровни ли? Не са отровни.

— Разбира се, че са. Забрави за цигарите.

— Трябва да изпуша една цигара. Моля ви.

Познавам това усещане. Обърнах се към Том.

— Ще изпуша една от неговите.

Той извади цигарите на Азим — не бяха „Кемъл“ — и прочви необичайна смелост, като захапа една от тях и щракна със запалка.

— Ако са отровни и ми стане нещо — каза Том на арабина, — моите приятели ще…

— Ще те нарежем на парчета с ножове и ще нахраним с теб кучетата — подсказах му аз.

Азим ме погледна.

— Моля ви. Искам само една цигара.

Том запали, дръпна, закашля се, не умря и подаде цигарата на Азим, който я изпуши до средата, без да се строполи на пода.

— Добре, приятел — казах аз. — Време е да се обадиш. Говори на английски.

— Не знам дали ще мога. — Докато набираше, Рахман отново дръпна от цигарата и изтръска пепелта в чашата си. — Ще опитам.

— Направи всичко възможно. И гледай да разбереш къде трябва да се срещнете.

Всички чухме как телефонът започва да звъни, после либиецът каза:

— Таненбаум се обажда.

Таненбаум ли?

— Извинете, че се забавих.

Рахман се заслуша и внезапно изражението му се промени. Той погледна към нас и каза нещо. Нямам представа какво, защото бе на арабски.

Азим продължи на родния си език, като безпомощно свиваше рамене. Обаче Хуан беше печен и се престори, че го слуша, като кимаше и дори ми шепнеше разни неща на ухото. Например:

— Какво казва, мамка му?

Срещнах погледа на господин Рахман, промълвих думата „Вентура“ и прокарах показалец по гърлото си, което и на английски, и на арабски означава едно и също.

Въпреки пропуските в познанията ни всички разбирахме, че господин Халил поставя господин Рахман на мястото му. Нашият свидетел започна да се поти. Накрая притисна мобифона към гърдите си и просто каза:

— Иска да приказва с новите ми приятели.

Никой не отговори.

Господин Рахман изглеждаше извънредно нещастен.

— Съжалявам. Опитах се. Този човек е прекалено умен. Помоли да натисна клаксона на буса. Той знае. Не съм му казал. Моля ви. Не искам да говоря с него.

Взех мобифона от ръката му, обадих се на Асад Халил и мило казах:

— Ало? Господин Халил?

Отвърна ми дълбок глас.

— Да. А вие кой сте?

Не е здравословно да съобщаваш името си на терористи.

— Приятел на господин Уигинс.

— Нима? А къде е господин Уигинс?

— Наблизо. А вие къде сте, господине?

Той се засмя. Ха, ха.

— И аз съм наблизо.

Бях усилил звука и държах мобифона на разстояние от ухото си Към мен се бяха наклонили седем глави. Всички се интересувахме какво има да ни каже Асад Халил, но в същото време се вслушвахме за звуци, които да издадат къде се намира.

— Защо не дойдете в дома на господин Уигинс? Бихте могли да го почакате тук.

— Навярно ще го почакам другаде.

Този тип беше хитър. Не исках да го изпусна, затова устоях на изкушението да го нарека ебач на камили. Усетих, че сърцето ми се е разтуптяло, и си поех дъх.

— Ало? Чувате ли ме?

— Да — отвърнах. — Искате ли да ми кажете нещо?

— Възможно е. Но не зная кой сте.

— Аз съм от Федералното бюро за разследване.

Мълчание, после:

— Имате ли си име?

— Джон. Какво искате да ми кажете?

— Какво искате да знаете, Джон?

— Ами, струва ми се, че знам почти всичко. И точно затова съм тук. Нали така?

Той се засмя. Не обичам, когато боклуците ми се хилят.

— Ще ви кажа някои неща, които може и да не знаете.

— Добре.

— Както ви е известно, казвам се Асад, от рода Халил. Някога имах баща, майка, двама братя и две сестри. — После ми изреди имената им и още някои подробности за семейството си, като завърши с думите: — Сега всички те са мъртви.

Халил продължи да говори за нощта на 15 април 1986 — та, като ли споменът все още бе жив пред очите му, както предполагах и беше. Накрая каза:

— Американците убиха цялото ми семейство.

Погледнах Кейт и си кимнахме. Бяхме се досетили за това, макар, че вече нямаше значение. Отвърнах му:

— Съчувствам ви и …

— Нямам нужда от вашето съчувствие. Цял живот съм мечтал да отмъстя за семейството и страната си.

Разговорът щеше да е труден, тъй като нямахме почти нищо общо, но исках да го задържа на телефона, затова използвах методите, които знам от курса по водене на преговори с похитители.

— Разбирам ви. Може би сега е моментът да разкажете на света своята история.

— Не още. Историята още не е приключила.

— Ясно. Е, когато приключи, сигурен съм, че ще искате да ни разкажете подробностите, а ние с удоволствие ще ви предоставим възможност да го направите.

— Нямам нужда от вашата възможност. Аз сам решавам какво да правя.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза