Играта на лъва

Дълбоко си поех дъх. Обичайните глупости, изглежда, не действаха. Но опитах пак.

— Вижте, господин Халил, бих искал да се срещнем, да поговорим лично, насаме…

— С радост ще се съглася да се срещнем насаме. Някой ден.

— Какво ще кажете за днес?

— Друг път. Някой ден може да дойда в дома ви, както отидох в домовете на генерал Уейклиф и господин Грей.

— Обадете се, за да ме предупредите.

Той се засмя. Хм, тоя задник ме разиграваше, но нищо. Част от работата. Не вярвах, че това ще доведе донякъде, но щом Халил искаше да си приказваме, нямаше проблем.

— Как смятате да напуснете страната, господин Халил?

— Не знам. Вие какво предлагате?

Задник.

— Какво ще кажете да ви отведем със самолет до Либия в замяна на някои хора там, които бихме желали да дойдат тук?

— Нима предпочитате да хванете някой друг вместо мен?

— Прав си, задник.

— Но ако ви заловим преди да сте напуснали страната, няма да ви предложим добра сделка.

— Обиждате ме. Лека нощ.

— Почакайте. Знаете ли, господин Халил, вече съм в този бизнес над двайсет години и вие сте… — най-гадният боклук — най-интелигентният човек, с когото съм си имал работа.

— В сравнение с вас всеки изглежда интелигентен.

Още малко и щях да изгубя самообладание. Дълбоко си поех възух.

— Например това да организирате онова убийство във Франкфут, за да си помислим, че сте там.

— Това беше хитро, да. Но не чак толкова. И ви поздравявам за това, че продължавате да държите журналистите в неведение — или може би самите вие не сте знаели нищо?

— Е, по малко и от двете. Само за протокола, господин Халил очистили ли сте — предполагам, че бихте се изразили така, — още някого, за когото не знаем?

— Всъщност да. Един служител в мотел край Вашингтон и друг на една бензиностанция в Южна Каролина.

— Защо?

— Видяха лицето ми.

— Разбирам. Ами, добре… но жената, която е пилотирала самолета ви до Спрус Крийк, също ви е видяла.

Последва продължително мълчание.

— Значи знаете някои подробности — каза накрая Халил.

— Естествено. Джамал Джабар. Юсеф Хадад на борда на пътническия самолет. Защо не ми разкажете за пътуванията си и за хората, които сте срещнали?

Нямаше проблем. Той подробно ми описа странстванията си с кола и самолет, хората, които бе срещнал и убил, местата, където беше отсядал, нещата, които бе правил и виждал, и така нататък. Помислих си, че бихме могли да го пипнем, ако успеем да определим фалшивата му самоличност, но Халил прати надеждите ми по дяволите, като каза:

— Имам нови документи и ви уверявам, че нищо не може да ми попречи да напусна страната.

— Кога заминавате?

— Когато реша. Разбира се, съжалявам, че не успях да видя господин Уигинс. Що се отнася до полковник Калъм, дано да страда и да умре в мъки.

Мили Боже! Какъв хуй! Ядосах се.

— Можете да ми благодарите, че спасих живота на Уигинс — казах аз.

— Нима? А кой сте вие?

— Нали ви казах. Джон.

Той замълча за миг, после повтори:

— Лека нощ…

— Дочакайте. Имам много време. Всъщност казах ли ви, че бях един от първите федерални агенти на борда на оня самолет?

— Наистина ли?

— Знаете ли какво се питам? Питам се дали сме се виждали.

Мислите ли, че е възможно?

— Възможно е.

— Искам да кажа, вие носехте син гащеризон на „Трансконтинентал“. Нали така?

— Да.

— Е, аз бях човекът със светлокафявия костюм. С мен беше онази хубава блондинка. — Намигнах на Кейт. — Помните ли ни?

Халил не отговори веднага, после каза:

— Да. Аз стоях на спиралното стълбище. — Той се засмя. — Вие ми казахте да напусна самолета. Благодаря.

— Проклет да съм. Значи сте били вие? Светът е малък.

Господин Халил пое топката.

— Всъщност видях снимката ви във вестниците. Вие и жената.

— Да. И името ви се споменаваше в заповедта, която открих в клуб „Конквистадор“. Господин Джон Кори и госпожа Кейт Мейфилд.

Разбира се.

— Браво! — Голям хуй.

— Всъщност, господин Кори, струва ми се, че ви сънувах. Да сънувах ви… по-точно усещах вашето присъствие.

— Без майтап? Забавлявахме ли се?

— Вие се опитвахте да ме заловите, но аз бях по-умен и по-бърз от вас.

— Аз пък сънувах точно обратното. Знаете ли, наистина бих искал да се срещнем на по чашка.

— Не пия.

— Да, не пиете алкохол. Пиете кръв. Той се засмя.

— Да, всъщност наистина облизах кръвта на генерал Уейклиф.

— Вие сте психически разстроен ебач на камили. Знаете ли го? Халил се замисли.

— Навярно наистина ще се срещнем преди да си замина. Ще ми е много приятно. Как да ви открия?

Дадох му номера в АСЧ.

— Обадете се по всяко време. Ако ме няма, оставете съобщение й ще ви потърся.

— Ами домашният ви номер?

— Няма да ви трябва. Почти непрекъснато съм на работа.

— И моля ви, предайте на господата Рахман и Уигинс, че някой ще ги посети.

— Можеш да забравиш за това, приятел. А, между другото, когато те пипна, ще ти натикам ташаците в устата, после ще ти откъсна главата и ще се изсера в гърлото ти.

— Ще видим кой кого ще пипне, господин Кори. Предайте моите почитания на госпожа Мейфилд. Приятен ден.

— Майка ти се е чукала с Кадафи. Затова Муамар е убил баща ти в Париж, тъпако… — Връзката бе прекъснала. Известно време само държах слушалката и се опитвах да се овладея. Около мен цареше пълна тишина.