Играта на лъва

— Чудесно се справи — каза накрая Том.

— Да. — Излязох от дневната, отидох в стаята с телевизора, където бях забелязал барче, и си налях няколко пръста скоч. Дълбоко си поех дъх и го изпих до дъно.

Кейт се приближи до мен и тихо попита:

— Добре ли си?

— Ще се оправя. Искаш ли да пийнеш?

— Да, но не, благодаря.

Налях си още едно и се зазяпах в пространството.

— Мисля, че можем да тръгваме — каза тя.

— Къде?

— Ще намерим мотел във Вентура и утре ще отидем в лосанджелиското оперативно бюро. Все още имам приятели там и искам да те запозная с тях.

Не отговорих.

— После ще те разведа из Лос Анджелис, ако искаш. След това се връщаме в Ню Йорк.

— Той е тук. Някъде съвсем близо.

— Зная. Затова ще поостанем няколко дни и ще видим какво ще се случи.

— Искам да се проверят всички фирми за автомобили под наем, либийската общност да се обърне с главата надолу, да се наблюдават всички пристанища и летища, мексиканската граница да се постави под…

— Джон, всичко това ни е известно. Вече се работи по въпроса.

Също като в Ню Йорк.

Седнах и отпих от уискито.

— По дяволите!

— Виж, ние спасихме живота на Уигинс.

Изправих се.

— Отивам да поизпотя Рахман още малко.

— Той не знае нищо повече и ти го знаеш много добре.

Пак седнах и допих скоча.

— Да… е, идеите ми май се изчерпаха. — Погледнах я. — Ти какво мислиш?

— Мисля, че е време да оставим тези хора да си вършат работата.

— Да вървим.

Станах.

— Мислиш ли, че ще ни позволят да си поиграем с лепилната пушка?

Тя се засмя. По-скоро въздъхна от облекчение — все едно някой, когото харесва, се е държал странно и после пак е станал нормален.

— Добре — отстъпих аз. — Да се махаме.

Върнахме се в дневната, за да се сбогуваме. Рахман беше изчезнал някъде и всички бяха увесили носове.

— Обадих се на Чък да ви откара в някой мотел — каза ни Том.

В този момент мобифонът му иззвъня и всички млъкнаха. Той вдигна телефона към ухото си, заслуша се, после отвърна:

— Добре… добре… не, не го спирайте… ние ще се заемем. — Том затвори. — Елууд Уигинс се прибира. В колата с него има жена. Ще останем в дневната и ще изчакаме. Уигинс и приятелката му да влязат в къщата — през гаража или входната врата. Когато ни видят…

— Всички ще извикаме: „Изненада!“ — предложих аз.

Том се усмихна.

— Не става. Аз ще го успокоя и ще му обясня положението.

Не обичам, когато припадат или се хвърлят да бягат. Често се случва да те помислят за инкасатор.

Така или иначе, нямаше нужда да присъствам на този вълнуващ момент, но после реших, че с удоволствие ще се запозная с Чип Уигинс, просто за да задоволя любопитството си и да видя как изглежда. Убеден съм, че Господ се грижи за своите най-безгрижни творения.

След няколко минути чухме, че на отбивката спира кола, вратата в гаража се отвори, после вратата на кухнята.

Господин Уигинс започна да търси нещо и отвори хладилника. Накрая каза на приятелката си:

— Откъде се е взела тази храна? — После: — Чии са тия бейзболни шапки? Хей, Сю, на шапките пише ФБР.

— Мисля, че тук има някой, Чип — отвърна тя.

По какво позна, пиленце?

— Да — съгласи се Чип, като навярно се чудеше дали не е попаднал в чужда къща.

Ние търпеливо чакахме господин Уигинс да влезе в дневната.

— Остани тук — рече той. — Ще проверя.

Чип Уигинс се появи на прага и се закова на място.

— Не се плашете — каза Том и протегна служебната си карта. — ФБР.

Чип Уигинс погледна четиримата мъже и четирите жени в дневната си.

— Какво…

Носеше дънки, тениска, туристически обувки и изглеждаше загорял и във форма. Младееше. Всеки в Калифорния изглежда загорял, във форма и младее, освен хора като мен, които просто минават оттук.

— Господин Уигинс — каза Том, — бихме искали да поговорим с вас.

— Какво става, по дяволите?

Приятелката му надникна в дневната.

— Какво има, Чип?

Той й обясни откъде са дошли феберейските шапки.

След около минута Еди отведе жената в стаята с телевизора. Чип седна и се поотпусна. Между другото, гаджето му беше трепач, но аз не й обърнах внимание.

— Господин Уигинс — започна Том, — отнася се за операцията, в която сте участвали на петнайсети април хиляда деветстотин осем десет и шеста.

— Мамка му!

— Позволихме си волността да влезем в дома ви, тъй като знаехме, че в района има либийски терорист…

— Мамка му!

— … който се опитва да ви открие.

— Мамка му!

— Овладяхме положението, но се боя, че ще се наложи да ви помолим да си вземете отпуска и да отидете на почивка.

— Какво?!

— Този човек все още е на свобода.

— Мамка му!

Том му разказа някои неща.

— Страхувам се, че имаме лоша новина за вас. Някои пилоти от вашата ескадрила са били убити.

— Какво?!

— Убити от Асад Халил. — Той му подаде снимка на Халил. Чип я разгледа и я остави.

— Кого е убил?

— Генерал Уейклиф и жена му… — започна Том.

— О, Господи… Тери е мъртъв? И Гейл?…

— Да. Съжалявам. Освен това Пол Грей, Уилям Садъруейт и Джеймс Маккой.

— О, Господи!… Мамка му!…

— И както навярно знаете, през януари полковник Хамбрехт е бил убит в Англия.

Чип се овладя и най-после осъзна колко малко е оставало да се срещне със смъртта си.

— Майка му стара… — Той се изправи и се огледа, сякаш търсеше терориста. — Къде е тоя тип?