Играта на лъва

— Нито пък ти. Това са калифорнийски психобръщолевения, а си тук едва от седем и половина. Лека нощ.

Влязох от балкона в стаята й, излязох и влязох в своята.

Изух си обувките, хвърлих сакото си на леглото и си свалих кобура ризата, връзката и бронираната жилетка. После си налях чаша от минибара.

Бях много възбуден и всъщност се чувствах адски кофти. Искам да кажа, знаех какво се опитва да направи Кейт, знаех и че не е злонамерена, но наистина нямаше нужда да ме принуждава да се изправя пред чудовището в огледалото.

Ако й бях дал още няколко минути, тя щеше да обрисува прекрасната картина на съвместния ни живот.

Жените си мислят, че единственото, което им трябва, е съвършен съпруг. Грешка. Първо, няма съвършени съпрузи. Даже добрите не се срещат често. Второ, беше права за мен и животът ми с Кейт Мейфилд нямаше да ме промени.

Реших да си изпера бельото, да си легна и след като приключи разследването, никога повече да не я видя.

На вратата се почука. Надзърнах през шпионката и отворих.

Тя влезе и се спогледахме.

В такива ситуации мога да се държа твърдо и нямах намерение да отстъпвам нито милиметър, да я целувам или да замазван нещата. Дори вече не ми се чукаше.

Тя обаче носеше бял хавлиен хотелски халат, който се разтвори и се свлече на пода, разкривайки съвършеното й голо тяло.

Усетих, че решителността ми омеква със същата скорост, с която се втвърдяваше малкият Джони.

— Извинявай, че те безпокоя, но душът ми не работи — каза Кейт.

— Може ли да ползвам твоя?

— Заповядай.

Тя влезе в банята, пусна водата и застана под душа. Е, искам да кажа, какво трябваше да направя? Събух си панталона, боксерите и чорапите и отидох при нея.

От благоприличие, в случай че през нощта се обадеха от ФБР, Кейт напусна стаята ми в 01:00.

Не спах особено добре и се събудих в пет и петнайсет, което, струва ми се, означаваше осем и петнайсет според биологичния ми часовник.

Влязох в банята и видях, че боксерите ми висят на въжето над ваната. Бяха чисти, все още влажни и някой беше залепил целувка с червило на стратегическо място.

Избръснах се, отново взех душ, измих си зъбите и така нататък-после излязох на балкона и застанах гол под вятъра, загледан в мрачния океан. Луната бе залязла и на небето сияеха звезди. По-хубаво здраве му кажи.

Останах дълго там, защото се чувствах чудесно.

Чух, че се отваря плъзгащата се врата от отсрещната страна на бетонната преграда, и извиках:

— Добро утро!

— Добро утро.

Преградата стърчеше пред балконите, така че не можех да надзърна зад нея.

— Гола ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Страхотно е.

— Хайде да се срещнем за закуска след половин час.

— Добре. Благодаря, че си ми изпрала боксерите.

— Пак заповядай. Само да не ти става навик.

Поговорихме още малко и си помислих, че другите гости ни слушат. На нея навярно й хрумна същото, защото попита:

— Как викаш, че ти е името?

— Джон.

— Аха. Страхотно се чукаш, Джон.

— Благодаря. И ти.

Ето че бяхме двама зрели федерални агенти, застанали голи на хотелски балкони, разделени от бетонна преграда.

— Женен ли си? — извика тя.

— Не. Ами ти?

— Не.

Каква беше следващата ми реплика? Едновременно ми хрумнаха две мисли. Първо, че ме манипулира професионалистка. Второ, че ми харесва. Осъзнал, че завинаги ще запомня този момент, дълбоко си поех дъх и попитах:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Продължително мълчание.

Накрая отгоре отвърна женски глас:

— Отговори му!

— Добре — извика Кейт. — Ще се омъжа за теб.

Някъде изръкопляскаха. Наистина бе тъпо. Мисля, че се засрамих, което рядко успява да скрие паниката ми. Какво бях направил?

Чух, че вратата й се затваря. Вече не можех да оттегля предложението си.

Влязох в стаята си, облякох се — без бронираната жилетка — и слязох в ресторанта, където си поръчах кафе и още топлия брой на „Йорк Таймс“.

Имаше продължение на репортажа за трагедията с полет 175, но съдържаше само повторение на събитията с няколко нови цитата от федерални, щатски и местни представители.

Вниманието ми привлече кратко съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт, придружено от некролог. Той живеел в Манхатън и имал съпруга и две деца. Отново си помислих колко капризен е животът. Човекът отива по работа в Германия и го очистват, защото някакви хора искат да заблудят други, че някакъв тип със секретна задача в Америка се е върнал в Европа. Бам. Просто ей така, без да мислят за жената и децата на жертвата. Абсолютни гадняри.

Прочетох и нов материал за двойното убийство на Джеймс Маккой и Уилям Садъруейт в музея „Люлка на авиацията“. Цитираха се думите на детектив от Насау: „Не изключваме възможността мотивът за тези убийства да не е грабеж“. Въпреки измъчената граматика, виждах, че малкият Алън Паркър пак се е постарал.

Като стана дума за измъчена граматика, обърнах на кинопрегледа на Джанет Маслин. Понякога решавам кръстословицата, друг път се мъча да разбера какво се опитва да каже госпожа Маслин. Не мога да се справя в един и същ ден и с двете неща, без да ме заболи главата.