Играта на лъва

Кейт влезе в ресторанта. Изправих се и се целунахме. После седнахме, прегледахме менюто и аз си помислих, че навярно е забравила глупавия инцидент на балконите. Но тя остави менюто си и попита:

— Кога?

— Хм… през юни? Нали юнските булки са най-щастливите.

— Добре.

Сервитьорката дойде и си поръчахме палачинки.

Наистина исках да прочета „Таймс“, но инстинктивно усещах, че вестникът на закуска е останал в миналото.

Обсъдихме плановете си за деня, разследването, хората, с които се бяхме запознали в дома на Чип Уигинс и другите, с които Кейт щеше да ме запознае по-късно в Лос Анджелис.

Донесоха ни палачинките и започнахме да закусваме.

— Баща ми ще ти хареса — каза тя.

— Убеден съм.

— Той е горе-долу на твоя възраст, може би малко по-стар.

— Хм, това е добре. — Спомних си една реплика от стар филм и казах: — Отгледал е чудесна дъщеря.

— Наистина. Сестра ми.

Подсмихвах се.

— Майка ми също ще ти хареса.

— Приличате ли си?

— Не. Тя е симпатична.

Пак се подсмихнах.

— Нали си съгласен да се оженим в Минесота? Имам голямо семейство.

— Страхотно. Минесота. Това град ли е, или щат?

— Аз съм методистка. А ти?

— Всякакви противозачатъчни стават.

— Говоря за религията си. Методистка съм.

— Хм… майка ми е католичка. Баща ми е… някакъв вид протестант. Никога не е…

— Тогава можем да възпитаме децата като протестанти.

— Имаш деца!?

— Това е важно, Джон. Сериозно.

— Сериозен съм. Опитвам се да… нали разбираш, да превключа на скорост.

Тя престана да яде и ме погледна.

— Толкова ли си се паникьосал?

— Не, разбира се.

— Изглеждаш паникьосан.

— Просто имам киселини. От възрастта е.

— Всичко ще се оправи. После ще живееш щастливо.

— Добре. Но нали знаеш, познаваме се отскоро…

— До юни ще се опознаем.

— Да. Права си.

— Обичаш ли ме?

— Всъщност да, но любовта…

— Ами ако стана и си отида? Как ще се почувстваш? Облекчен.

— Не. Ще се почувствам ужасно.

— Е? Тогава защо се съпротивляваш на чувствата си?

— Пак ли ще правим анализи?

— Не. Просто ти го казвам както си е. Аз съм лудо влюбена в теб. Искам да се омъжа за теб. Искам да имам деца от теб. Какво друго искаш да кажа?

— До юни ще обичам Ню Йорк.

— Мразя Ню Йорк. Но заради теб ще живея навсякъде.

— И в Ню Джърси ли?

— Не прекалявай.

Беше време напълно да се разкрия.

— Виж, Кейт, трябва да знаеш, че аз съм шовинистична свиня, женомразец и разказвам сексистки вицове.

— С което искаш да кажеш?…

Видях, че така няма да стигна доникъде.

— Освен това имам лошо отношение към властите, винаги си създавам служебни проблеми, нямам пукнат грош и не мога да се оправям с парите.

— Ето защо имаш нужда от правист и счетоводител. С други думи — от мен.

— Не мога ли просто да те наема?

— Не. Трябва да се ожениш за мен. Аз съм широко профилирана професионалистка. И мога да предотвратявам импотентност.

Няма смисъл да спориш с професионалистка.

Забавният разговор свърши и се спогледахме. Накрая попитах:

— Откъде знаеш, че съм подходящ за теб?

— Как да ти обясня? Когато си близо до мен, сърцето ми се разтуптява. Обичам вида ти, гласа ти, мириса ти и вкуса ти. И се чукаш страхотно.

— Благодаря. Ти също. Добре, няма да споменавам нищо за кариери, за твоето преместване, за живот в Ню Йорк, за жалката си инвалидна пенсия, за десетгодишната ни разлика…

— Четиринайсет.

— Да. Няма да споменавам за това. Влюбен съм. До уши. Ако се проваля сега, ще съм нещастен през остатъка от живота си.

— Точно така. За теб ще е най-добре да се ожениш за мен. Довери ми се. Искам да кажа, наистина. Не се смей. Погледни ме. Погледни ме в очите.

Погледнах я. Вече не бях паникьосан. Изпълни ме странен покои — точно така се чувствах и когато лежах на Западна 102 — ра улица и кръвта ми изтичаше. Веднага щом престанеш да се съпротивляваш — на смъртта или брака, — веднага щом се откажеш и се предадеш, виждаш сияйна светлина, хор от пеещи ангели те възнася и чуваш глас: „Ела доброволно, иначе ще трябва да ти сложа белезници“.

Не, всъщност гласът казваше: „Съпротивата е приключила, мъките са свършили, започва нов живот, да се надяваме не толкова шибан, колкото предишния“.

Хванах Кейт за ръка и се погледнахме в очите.

— Обичам те — казах аз. И наистина я обичах.

50

Точно в седем и половина Чък ни взе от „Вентура Ин“ и ни каза:

— Нищо ново.

И докато пътувахме за офиса, ни попита:

— Хареса ли ви мотелът?

— Чудесен е — отвърна Кейт.

— Освободихте ли стаите?

— Да. Ще прекараме следващите няколко дни в Лос Анджелис. Освен ако нямаш да ни кажеш нещо друго.

— Ами… шефовете във Вашингтон искали утре следобед да дадете голяма пресконференция. Най-късно утре сутринта трябвало да сте там.

— Каква пресконференция? — попитах.

— Голяма. Нали знаеш, когато разкриват всичко. Всичко за полет сто седемдесет и пет, за Халил, за въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста, за убитите от Халил пилоти и за случилото се вчера с Уигинс. Пълно разкритие. Молба за съдействие от страна на обществеността и така нататък.

— И защо сме им ние? — зачудих се аз.

— Мисля, че им трябват двама герои. Мъж и жена. Най-добрите и най-умните. — Чък се засмя. — Пък и единият от вас е много фотогеничен!