Играта на лъва

— Опитваме се да го арестуваме — увери го Том. — Можем да останем тази нощ тук, макар да не смятам, че ще се появи. Можем и да ви изчакаме да си съберете багажа и да ви придружим…

— Махам се.

— Чудесно.

Чип Уигинс за миг дълбоко се замисли, навярно за пръв път от доста време насам, после каза:

— Ако щете вярвайте, но винаги съм знаел… Искам да кажа, оная нощ казах на Бил, след като бяхме хвърлили бомбите и се връщахме… казах му, че ония копелета няма да го оставят така… о, мамка му… Бил мъртъв ли е?

— Да.

— Ами Боб? Боб Калъм?

— Поставен е под охрана.

— Защо не го посетите? — предложих аз.

— Да… добра идея. В Академията на военновъздушните сили ли е?

— Да. Така ще можем да пазим и двама ви. — Пък и беше по-евтино.

Е повече нямаше смисъл да висим тук, затова ние с Кейт се сбогувахме с другите, докато Чип отиде да си събере багажа. Той ми приличаше на човек, който би заел чифт боксери, но в момента си имаше достатъчно проблеми.

Излязохме навън и зачакахме Чък.

— Чип Уигинс е голям късметлия — отбеляза Кейт.

— Без майтап. Скива ли онова маце?

— Защо изобщо се опитвам да разговарям с теб?

— Извинявай. — Замислих се за момент. — Защо му е трябвала пушката?

— На кого? А, имаш предвид Халил.

— Да. Халил. Защо му е трябвала пушката?

— Не сме сигурни, че е било пушка.

— Да речем, че е било. Защо му е трябвала пушката? Определено не, за да убие Чип в дома му.

— Вярно е. Но може да е искал да го убие някъде другаде. В гората например.

— Не, този тип действа отблизо. Убеден съм, че приказва с жертвите си преди да ги убие. Защо му е трябвала пушката? За да убие някой друг, до когото не може да се приближи.

— Мисля, че имаш право.

Колата пристигна и ние се качихме — аз отпред, Кейт на задната седалка, Чък на волана.

— Кофти работа — каза той. — Добър мотел ли искате?

— Естествено. С огледала на тавана.

Някой зад мен ме шляпна по тила.

Потеглихме към океана, където според Чък имало няколко хубави мотела с изглед към морето.

— Някъде в района има ли денонощен магазин за бельо? — попитах Чък.

— Какво?

— Нали знаеш, в Калифорния има всякакви денонощни магазини. Чудех се дали…

— Млъкни, Джон — прекъсна ме Кейт. — Не го слушай, Чък.

Докато пътувахме, Кейт и Чък обсъждаха тактиката за следващия ден.

Замислих се за Асад Халил и нашия разговор. Опитвах се да се поставя на негово място, опитвах се да се сетя какво ще направи сега.

Бях убеден единствено, че Асад Халил не си заминава за Либия.

Пак щеше да се обади. Скоро.

49

Чък се обади по мобифона си и ни резервира две стаи в някакъв крайбрежен мотел, наречен „Вентура Ин“. Използва номера на кредитната ми карта, получи отстъпка за държавни служители и ме увери, че ще мога да си възстановя парите.

После подаде на Кейт малка книжна торба.

— Спрях и купих четка и паста за зъби. Ако ти трябва още нещо, можем да се отбием някъде.

— Това е достатъчно.

— А на мен какво ми купи?

Той извади изпод седалката друг пакет.

— Взех ти малко нокти за гризане.

Ха, ха. Отворих торбичката и видях четка и паста за зъби, самобръсначка и флаконче крем за бръснене.

— Благодаря.

— На държавна сметка.

— Поразен съм.

— Така и трябва.

Прибрах нещата в джобовете си. След десет минути стигнахме до висока сграда с надпис „Вентура Ин“. Чък спря пред вратата на рецепцията.

— В нашия офис ще има хора през цялата нощ, така че ако ви трябва нещо, обадете се.

— Ако нещо изскочи — отвърнах, — непременно ни се обади, иначе адски ще се ядосам.

— Голяма работа си, Джон. Том остана впечатлен от това как успя да накараш оня тип доброволно да ни съдейства. С малко психология можеш да постигнеш много неща. Честно казано, тук има много тревопасни. Добре е от време на време да виждаш по някой хищен динозавър.

— Това комплимент ли е?

— Нещо такова. Е, по кое време искате да ви вземем утре сутрин?

— В седем и половина — отвърна Кейт.

Чък ни махна с ръка и потегли.

— Да не си луда? — казах. — Това е четири и половина нюйоркско време.

— Това е десет и половина нюйоркско време.

— Сигурна ли си?

Тя не ми обърна внимание и влезе във фоайето. Последвах я.

Мотелът бе хубав и през отворената врата на бара чух звуци на пиано.

Служителят на регистратурата ни посрещна топло и ни съобщи че ни е запазил луксозни стаи с изглед към океана на дванайсетия етаж. Всичко за пазителите на западната цивилизация.

— Кой океан? — попитах го.

— Тихия, господине.

— Имате ли нещо с изглед към Атлантическия?

Той се усмихна.

С Кейт попълнихме регистрационните формуляри и мъжът направи ксерокс-копие на кредитната ми карта, което ме накара да изпъшкам.

Кейт извади от чантата си снимка, показа му служебната си карта и попита:

— Виждали ли сте този човек?

Служителят се понамръщи, погледна снимката и отвърна:

— Не, госпожо.

— Задръжте я — каза му тя. — Ако го видите, обадете ни се. Издирва се за убийство.

Мъжът кимна и прибра снимката под плота.

— Предайте и на колегата си от следващата смяна — рече Кейт.

Взехме електронните карти за стаите си и аз й предложих да пийнем в бара.

— Капнала съм. Отивам да спя.

— Едва десет часът е.

— Сега е един нюйоркско време. Уморена съм.

Помислих си, че май ще пия и ще спя сам.