Играта на лъва

Отидохме при асансьорите и мълчаливо се качихме.

Някъде към десетия етаж Кейт ме попита:

— Цупиш ли се?

— Да.

Асансьорът стигна на последния етаж.

— Е, не искам да се цупиш — каза тя. — Ела да пийнем в моята стая.

Отидохме в нейната стая, която беше голяма, и тъй като нямахме да разопаковаме багаж, бързо си наляхме два скоча със сода от и излязохме на балкона. — Хайде тази вечер да забравим за разследването — предложи Кейт.

— Добре. — Седнахме един срещу друг на двата стола и се загледахме в огрения от луната океан.

Това някак ми напомни за престоя във вуйчовата ми къща на Лонг Айланд. Напомни ми за нощта, в която с Ема седяхме и пиехме коняк, след като се бяхме къпали голи в залива. Изпадах в лошо настроение и се опитах да се поободря.

— За какво мислиш? — попита ме Кейт.

— За живота.

— Лошо. Някога хрумвало ли ти е, че си в този бизнес и работиш много, защото не искаш да имаш време да мислиш за живота си?

— Моля те, недей.

— Чуй ме. Наистина ме интересуваш и усещам, че търсиш нещо.

— Чисто бельо.

— Можеш да си изпереш скапаното бельо.

— Изобщо не се сетих за това.

— Виж, Джон, аз съм на трийсет и една и никога не съм се обвързвала сериозно с някого.

— Защо ли?

— Е, за твоя информация, не е поради липса на предложения.

— Ясно.

— Мислиш ли, че можеш да се ожениш пак?

— Според теб колко е висок този балкон?

Помислих си, че ще ми се ядоса, но тя се засмя. Понякога каквото и да правиш, все е лошо, друг път — хубаво. Това не е свързано с поведението на мъжа — свързано е с жената.

— Както и да е — каза тя, — днес се справи страхотно. Впечатлена съм. И дори научих някои неща.

— Добре. Обаче когато забиеш коляно в ташаците на някой тип от такова положение, наистина можеш да му ги натикаш в корема. Затова трябва да внимаваш.

Каквато си беше проницателна, Кейт отвърна:

— Мисля, че не си агресивен и садистичен. Мисля, че правиш каквото трябва и когато трябва. И мисля, че не ти харесва. Това е важното.

Разбирате ли какво искам да кажа? В нейните очи не можех да сбъркам.

Тя бе сложила още две шишенца скоч в джоба на сакото си отново напълни чашите ни. След около минута каза:

— Аз… зная за онова нещо на Плъм Айланд.

— Кое?

— Когато си изкормил оня тип.

Дълбоко си поех дъх, но не отговорих.

Кейт помълча няколко секунди, после каза:

— Всички имаме по нещо, за което да съжаляваме. Нормално е.

— Всъщност ми достави удоволствие.

— Не.

— Не, наистина. Но… имаше смекчаващи вината обстоятелства.

— Зная. Убил е човек, когото си обичал.

— Хайде да сменим темата.

— Естествено. Но исках да знаеш, че разбирам какво и защо се е случило.

— Добре. Ще се опитам да не го правя пак. — Виждате ли какво искам да кажа? Аз изтърбуших вътрешностите на оня тип и тя пакде6 [???] одобрява. Всъщност той наистина си го заслужаваше.

Както и да е, оставихме тази тема. Отпивахме от скоча и не откъсвахме очи от хипнотизиращите океански вълни, които се разбиваха в пясъка. Страхотна гледка! Повя ветрец и усетих мириса на море.

— Харесваше ли ти тук? — попитах я.

— В Калифорния е чудесно. Хората са много дружелюбни.

Хората често бъркат ексцентричността с дружелюбие. Но защо да развалям спомените й?

— Имаше ли си гадже?

— Почти. Сексуалното ми минало ли те интересува?

— Колко ще отнеме?

— По-малко от час.

Усмихнах се.

— Разводът ти труден ли беше? — попита ме Кейт.

— Ни най-малко. Бракът ни беше труден.

— Защо се ожени за нея?

— Тя ме помоли.

— Не можеше ли да й откажеш?

— Ами… мислех, че съм влюбен. Всъщност тя беше прокурорка и двамата бяхме на страната на ангелите. После прие високоплатена работа като адвокатка на престъпници. Промени се.

— Не се е променила тя. Променила се е работата й. Ти ще ли станеш адвокат на престъпници? Можеш ли да станеш престъпник.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Само че…

— И тя е печелела много повече пари, като е защитавала престъпници, отколкото ти, като си ги арестувал.

— Парите нямат нищо общо с…

— Не казвам, че начинът, по който си е изкарвала прехраната, е лош. Казвам, че… как се казва тя?

— Робин.

— Робин не е била подходяща за теб дори когато е работила в прокуратурата.

— Така е. Може ли вече да скоча? Или искаш да ми кажеш още нещо?

— Искам. Почакай. После се запознаваш с Бет Пенроуз, която е от същата страна на закона като теб, и реакцията ти всъщност е насочена срещу бившата ти жена. Чувстваш се по-добре с ченге. Навярно не изпитваш угризения. Сигурна съм, че в участъка не е било много забавно да си женен за адвокатка на престъпници.

— Стига вече.

— Не. И сега се появявам аз. Съвършеното гадже. Нали така? Феберейка. Правистка. Твоя шефка.

— Млъкни. Нека ти напомня, че именно ти… Остави.

— Ядосан ли си?

— Адски си права. Ядосан съм. — Станах. — Трябва да вървя.

Тя също стана.

— Добре. Върви. Но трябва да погледнеш действителността, Джон. Не можеш вечно да се криеш зад външността си на гадно язвително копеле. Някой ден, навярно скоро, ще се пенсионираш и тогава ще ти се наложи да живееш с истинския Джон Кори. Без пистолет. Без полицейска значка. Без престъпници, които да арестуваш. Без жертви, които да пазиш. Ще си само ти и дори няма да знаеш кой си.