Играта на лъва

Херкулес, който приличаше на Дарт Вейдър с тия черни дрехи, ме измери с поглед, но не отговори.

Почувствах се не на място с костюма и вратовръзката си сред тези истински мъже. Мъже с кодови имена.

Джинн и Бърт поговориха малко, после продължихме.

— Постовете, изглежда, са доста нарядко, Джин — отбелязах аз.

Той отново не отговори. Радиостанцията му изпращя и Барлет я доближи до ухото си, но не успях да чуя какво му съобщават.

— Добре — накрая отвърна Джин. — Ще ги откарам там.

Кого? И къде?

— Някой иска да ви види — каза ни той.

— Кой?

— Не зная.

— Дай ни поне някакво кодово име.

— Ясно. Обаче мога да ви предложа само едно — чалнати.

Кейт се засмя.

— Не искам да се срещам с човек без кодово име — казах аз.

— Мисля, че нямаш избор, Джон. Нареждането идва отгоре.

— От кого?

— Не зная.

Кейт ме погледна през рамо и двамата свихме рамене.

Какво друго ни оставаше, освен да продължим в мъглата, за да се срещнем с някого насред нищото?

Движехме се по високо плато, покрито със скали и диви цветя. Нямаше пътека, но теренът бе открит и равен. Изглежда, се намирахме в най-високата точка на ранчото. През стелещата се мъгла зърнах нещо бяло напред и насочих мерника към него. То стана зелено и се оказа бетонна сграда, голяма колкото къща. Намираше се в подножието на огромен изкуствен насип от пръст и камък. На върха му се издигаше висока странна структура, нещо като обърната наопаки фуния.

Когато стигнахме на стотина метра от тези забулени в мъгла, интергалактични наглед постройки на върха на света, Кейт се обърна към мен.

— Е, това вече е сцена от „Досиетата Х“.

Джин се засмя.

— Това е ВОРТАК19.

— Аха — отвърнах аз. — Сега всичко е ясно.

— Самолетен навигационен фар — каза Барлет.

— За какви самолети? От коя планета?

— От всяка. Излъчва омнисигнали — нали знаете, радиосигнал на триста и шейсет градуса за цивилни и военни самолети. Някой ден ще го заменят с сателитна навигационна система, но засега още действа. Използват го и руските ядрени подводници в океана. Безплатно.

Джипът продължи към инсталацията и реших, че отиваме там.

— Кой знае колко е тъпо да дежуриш в тоя ВОРТАК — отбелязах az.

— Тези неща са напълно автоматични и се следят от Центъра за контрол на въздушния трафик в Лос Анджелис — отвърна Джин. — Но от време на време идват да го поддържат. Има собствен енергиен източник.

— Ясно. Иначе щеше да им трябва адски дълъг кабел до къщата.

Барлет се подсмихна, после каза:

— Сега сме на федерална територия.

— Вече се чувствам по-добре. Тук ли ни чакат?

— Да.

— Кой?

— Не зная. — Джин продължи с обясненията си:

— Преди тук се намираше трето игрище — президентската хеликоптерна площадка. Глупаво беше да я развалят.

Той спря джипа на двайсетина метра от ВОРТАК.

— Е, ще се видим по-късно.

— Моля? Искаш да слезем ли?

— Ако не възразявате.

— Тук няма никой, Джин.

— Вие сте тук. И някой ви чака.

Така нямаше да стигнем доникъде, затова се обърнах към Кейт.

— Добре, да вървим. — Скочих на земята и тя ме последва. — Тръгваш ли? — попитах Барлет.

— Да.

Той като че ли вече не беше в настроение за приказки, но въпреки това опитах:

— Ще ми дадеш ли пушката на заем?

— Не.

— Добре, благодаря за разходката, Джин. Хей, ако някога дойдеш в Ню Йорк, някоя нощ ще те заведа в Сентръл Парк.

— До скоро.

— Чао.

Барлет превключи на скорост и изчезна в мъглата.

С Кейт останахме на откритото плато. Всичко освен извънземната инсталация тънеше в мрак. Почти очаквах от кулата да проблесне смъртоносен лъч и да ме превърне в протоплазма или нещо по-добно.

Накрая обаче любопитството ми надделя и закрачих към сградата.

— Виждам някакви антени — каза Кейт.

— Но няма коли. Може да не е онзи ВОРТАК, който ни трябва. — Тя се засмя.

С оглед на обстоятелствата, изглеждаше съвсем спокойна. Искам да кажа, някъде наоколо дебнеше побъркан убиец, ние бяхме въоръжени само с пистолети, нямахме нито бронирани жилетки нито автомобил и отивахме на среща с някой, за когото дори не бях сигурен, че е от нашата планета.

Когато стигнахме до бетонната сграда, надникнах през единственото прозорче и видях голяма стая, пълна с мигащи лампички и някакви странни супермодерни електронни устройства. Почуках по стъклото.

— Ало! Идваме с мир! Заведете ме при водача си!

— Престани да се правиш на идиот, Джон. Не е смешно.

Мислех, че само преди минута тя се беше пошегувала. Но имаше право — не бе смешно.

Тръгнахме покрай основата на дванайсетметровия насип, върху който се издигаше обърнатата наопаки двайсет и пет метрова бяла фуния. Заобиколихме от отсрещната страна и когато завихме зад ъгъла, видях мъж в черни дрехи, седнал на голям плосък камък. Беше на десетина метра от нас и въпреки мрака и мъглата, забелязах, че гледа през бинокъл за нощно виждане.

Кейт също го видя и двамата плъзнахме ръце към пистолетите си.

Мъжът чу или усети присъствието ни, защото сведе бинокъла и се обърна към нас. Сега установих, че в скута му лежи нещо дълго, което явно не бе рибарски прът.

Няколко безкрайни секунди всички се зяпахме.

— Пътуването ви свърши — накрая каза той.

Кейт издаде едва доловим възглас.

— Тед.

55