Играта на лъва

— Само за през нощта. По изгрев слънце ще получим подкрепления, включително вертолети със снайперисти, разполагащи със сензори за телесна топлина и други детектори. Ако тоя Халил е в района, има голяма вероятност да го открием.

— Надявам се — каза Кейт. — Вече уби достатъчно хора.

— Но предполагам, разбирате, че основната ни задача е сигурността на господин и госпожа Рейгън.

— Ясно — отвърнах аз. — Ако убиете или арестувате Асад Халил, те ще са в безопасност.

— Всяко нещо по реда си. До изгрев слънце, когато мъглата се вдигне, ще продължим със статичната отбрана. Искате ли да поспите?

— Не — казах аз. — Искам да си сложа дънки и каубойска шапка, да се кача на кон и да видя дали ще успея да привлека огъня на онова копеле.

— Сериозно ли говориш?

— Всъщност не. Но мисля да поогледам наоколо. Искам да кажа, трябва ли да проверяваш постовете или нещо подобно?

— Мога да ги проверя по радиостанцията.

— Нищо не може да се сравнява с личното присъствие. Хората обичат да виждат шефа си.

— Така е. Защо не? Искаш ли да се поразходим?

— Вече си мислех, че никога няма да ми предложиш.

Кейт, разбира се, каза:

— Ще дойда с вас.

Нямах намерение да играя ролята на неин настойник, затова отвърнах:

— Ако Джин е съгласен, нямам нищо против.

— Естествено — рече той. — Носите ли бронирани жилетки?

— Моята е за пране — информирах го. — Да ти се намират излишни?

— Не. И не мога да ти дам своята.

А бе, и без това на кой му трябваше бронирана жилетка?

Излязохме от сградата и отидохме при един открит джип „Радглър“. Забелязах, че има нови калифорнийски регистрационни номера с надпис БИБЛИОТЕКА „РОНАЛД РЕЙГЪН“ и снимка на президента. Нямаше да е зле да си взема такъв за сувенир.

Джин седна зад волана и Кейт се настани до него. Аз се наместих отзад. Той запали, включи жълтите светлини за мъгла и потегли.

— Познавам ранчото като собствената си длан — каза Барлет. — Навярно има сто километра конски пътеки и президентът често яздеше по тях. На стратегическите места все още са останали камъни с изсечени номера. Охраната яздеше с него и на всеки камък се обаждаше по радиостанцията в контролния център, за да следим придвижването им. Камшик не искаше да носи бронирана жилетка. Абсолютен кошмар. Едва издържах, докато се върне.

Джин говореше така, като че ли изпитваше истинска привързаност към Камшик, и за да се проявя като любезен гост, казах:

— През април осемдесет и втора бях в полицейската охрана на президента, когато държа реч пред сградата на Шейсет и девети полк в Манхатън.

— Спомням си. И аз бях там.

— Светът е малък.

Навлязохме в гъсталаците и поехме по едва проходими конски пътеки, забулени от мъгла. Мощните фарове обаче подобряваха видимостта. По дърветата пееха нощни птици.

— В онзи калъф има пушка М-14 — каза ми Джин. — Защо не я извадиш?

— Страхотна идея.

Отворих калъфа и извадих тежка пушка с оптичен мерник за нощна стрелба.

— Можеш ли да боравиш с мерника? — попита ме той.

— Отраснал съм с такива играчки. — Обаче не успях да откри откъде се включва и Джин ми показа.

След около минута вече гледах през това невероятно устройство. Фокусирах го, застанах на колене на седалката и започнах да наблюдавам околността. Всичко изглеждаше зловещо, особено зеленикавата мъгла и странните марсиански скални образувания.

Хрумна ми, че щом аз съм в състояние да виждам терена, Асад Халил със сигурност може да забележи джип с включени фарове.

— Не мяркам нито един от хората ти, Джин — по някое време отбелязах аз.

Той не отговори.

— През деня трябва да е много красиво — каза Кейт.

— Това е райско място — отвърна Барлет. — Намира се на около седемстотин и петдесет метра над морското равнище и от някои части на ранчото се виждат Тихият океан и долината Санта Инес.

Продължихме да обикаляме и честно казано, не разбирах какво правя на това място. Ако Асад Халил бе някъде наблизо и имаше същия оптичен мерник като мен, можеше да ме гръмне между очите от двеста метра разстояние. А ако имаше и заглушител — а бях абсолютно сигурен в това, — аз безшумно щях да се изтърколя от джипа, докато Джин и Кейт си приказват.

Храсталаците внезапно свършиха и пред нас зейна мрачна пропаст. Тъкмо се канех да го спомена, но Джин, който познаваше местността като собствената си длан, спря и каза:

— В ясен ден оттук се вижда океанът.

Напрегнах очи, обаче не забелязвах нищо друго освен мъгла, мъгла и пак мъгла. Не можех да повярвам, че толкова съм се отдалечил от морето.

Барлет зави наляво и продължи прекалено близо до ръба на бездната. Конете поне знаят, че не бива да скачат от скали, но това не се отнася за джиповете.

След няколко безкрайни минути спряхме и от мъглата се появи човек. Носеше черни дрехи, имаше нещо черно на главата си и стискаше пушка с оптичен мерник.

Това е Херкулес едно — информира ни Джин. Двамата размениха няколко думи и Барлет ни запозна с Херкулес, който всъщност се казваше Бърт. — Господин Кори се опитва да привлече снайперистки огън — обясни му Джин.

— Добре — отвърна Бърт. — Тъкмо това чакам.

Реших, че се налага да изясня въпроса.

— Просто разглеждам местността.