Играта на лъва

— Всичко е заето. — Плъзнах се зад волана, затворих вратата и спуснах прозореца. — Отивам в ранчото. Оставаш ли, или идваш с мен!

Кейт понечи да каже нещо, после ядосано въздъхна, заобиколи от другата страна и се качи.

— Можеш ли да шофираш?

— Естествено. — Излязох обратно на крайбрежния път и завих на север.

— Около километър, щатският парк „Рефугио“ наляво, Рефугио роуд надясно. Оглеждай се.

Тя не отговори. Помислих, че ми е сърдита.

Видяхме знака за щатския парк. В последния момент зърнах отбивка и завъртях волана надясно. След няколко минути се изкачвахме по тесен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше дори предният капак на колата.

Не разговаряхме, просто пълзяхме нагоре по пътя, който засега поне бе прав.

— Просто ще ни накарат да се върнем — каза накрая Кейт.

— Възможно е. Но трябва да го направя.

— Ти си пълен идиот. Не, ти си Дон Кихот. Надявам се, че не се перчиш заради мен.

— Дори не искам да идваш.

— Искаш естествено.

Пътят ставаше все по-стръмен, тесен и неравен.

— Как са стигнали догоре Рон и Нанси? С хеликоптер ли?

— Сигурно. Пътят е опасен.

— Пътят си е хубав. Опасни са деретата от двете страни.

Бях уморен до смърт и едва не заспивах, въпреки че пътят ме безпокоеше.

— Имам джип „Гранд Чероки“ — казах на Кейт. — Ще ми се сега да бяхме с него.

— Все тая, даже да имаше танк. Виждаш ли деретата?

— Не. Мъглата е адски гъста. Мислиш ли, че трябва да обърнем?

— Не можеш да обърнеш. Няма място.

— Да. Сигурен съм, че нагоре се разширява.

— Аз пък съм сигурна, че става още по-тесен. Карай на къси светлини. Така е по-добре.

Превключих на къси и продължих нагоре. Мъглата започна да ме дезориентира, но засега поне нямаше завои.

— Джон! — извика Кейт. — Спри!

Ударих спирачки.

— Какво има?

Тя дълбоко си пое дъх.

— Щяхме да паднем от скала:

— Къде? Не я забелязвам.

Кейт отвори вратата и слезе. Виждах я, но само като призрачен силует. Тя се отдалечи и изчезна, после се върна и се качи в колата.

— Дръж се плътно вляво, после пътят прави остър завой надясно.

— Благодаря. — Продължих и внезапно зърнах надясно края на асфалта. — Имаш много остро зрение.

С увеличаването на височината мъглата малко оредяваше, но пътят ставаше все по-опасен. Отново включих на дълги светлини. Виждах само на около три метра пред себе си, но поддържах скоростта ниска и имах време да реагирам. Зигзаг, зигзаг. Отврат. Градско момче като мен не биваше да е тук.

— Наоколо има ли диви животни? — попитах Кейт.

— Освен теб ли?

— Да, освен мен.

— Може би мечки. Не зная. Никога не съм стигала чак толкова на север. — Тя замълча, после прибави: — Мисля, че има и пуми.

— Леле! Какво толкова му е харесвало тук на лидера на Свободния свят? — И сам си отговорих: — Всъщност е по-хубаво от Вашингтон.

— Гледай си пътя, моля те.

— Какъв път?

— Има път. Не излизай от него.

— Правя всичко възможно.

След петнайсетина минути Кейт каза:

— Знаеш ли, мисля, че няма да ни върнат. Не могат. Връщането ще е фатално.

— Точно така.

Мобифонът й иззвъня.

— Мейфилд. — Тя се заслуша. — Сега не може да се обади, Том.

Двете му ръце са на волана, а носът му е залепен за предното стъкло… Точно така. Пътуваме за ранчото. Добре. Да, ще внимаваме. До сутринта. Благодаря.

Кейт изключи.

— Том казва, че си побъркан.

— Вече го установихме. Какво има?

— Ами, разговорът ти с господин Халил ни е отворил вратата Секретната служба щяла да ни пусне в ранчото. Предположили, че ще потеглиш за натам след разсъмване, но Том ще им се обади да предупреди.

— Виждаш ли? Само ги постави пред свършен факт и те ще намерят начин да ти дадат разрешение за нещо, което вече си направил.

— Но ако поискаш разрешение, ще намерят причина да ти откажат.

— Това ли е новият ти наръчник?

— Да.

След още десет минути тя ме попита:

— Какво щеше да правиш, ако ни бяха върнали? Какъв е план В?

— План В е да оставим колата и да влезем в ранчото пеш.

— Досетих се. И тогава щяха да ни застрелят.

— В тая мъгла изобщо нямаше да ни видят. Въпреки нощните оптични мерници. Страхотно се ориентирам в непозната местност. Просто вървиш право нагоре. Мъхът расте от северната страна на дърветата. Водата тече надолу по склона. За нула време щяхме да сме горе. После прескачаме оградата и се скриваме в плевника. Няма проблем.

— Какъв смисъл щеше да има? Какво искаш да постигнеш?

— Просто трябва да съм там. Хич не е сложно.

— Ясно като на „Кенеди“.

— Точно така.

— Някой ден ще се окажеш на неподходящо място в неподходящ момент.

— Някой ден. Но не днес.

Кейт не отговори. Гледаше през страничния прозорец към издигащия се над колата склон.

— Виждам какво искаше да каже Лайза с това, че тук било рай за засади. Онзи, който се изкачва по пътя, просто няма шанс.

На тоя път никой няма шанс и без засада. Кейт разтърка лицето си с длани и се прозя.

— Такъв ли ще е животът с теб?

— Не. Ще има и някои тежки моменти.

Тя се засмя. Или проплака. Помислих си, че навярно би трябвало да и поискам пистолета.

Пътят се изправи и изравни. Имах чувството, че наближаваме края.