Играта на лъва

— Е, какво прави откакто се чухме миналия път? — попитах го аз.

— Пътувах. А вие?

— И аз. Странно съвпадение, тъкмо говорех за теб.

— Убеден съм, че напоследък не говорите за почти нищо друго.

Задник.

— Виж, аз си имам свой живот. Ами ти?

Изглежда, не ме разбра, защото отвърна:

— Разбира се, че си имам. Нали съм жив.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Къде сте, господин Кори?

— В Ню Йорк.

— Нима? Мисля, че разговаряме по клетъчен телефон.

— Така е. Клетъчният телефон е в Ню Йорк и аз съм с него.

— Къде си?

— В Либия.

— Без майтап? Чувам те така, все едно си на другата пряка.

— Може и да е така. Може и да съм в Ню Йорк.

— Може. Погледни през прозореца и се опитай да се ориентираш Камили ли виждаш, или таксита?

— Господин Кори, не ми харесва чувството ви за хумор и няма значение къде се намираме, защото и двамата лъжем.

— Точно така. Е, защо се обаждаш? Какво искаш?

— Да не мислите, че се обаждам само за да ви искам услуги? Просто ми се щеше да чуя гласа ви.

— Адски мил от твоя страна. Случайно пак да си ме сънувал? — погледнах към Кейт, която не откъсваше очи от мрачния път. Над асфалта се стелеше мъгла и изглеждаше призрачно. Тя обърна глава към мен и ми намигна.

Накрая Халил отвърна:

— Всъщност наистина ви сънувах.

— Хубав ли беше сънят?

— Сънувах, че се срещаме на тъмно място и че после излязох на светло, сам, покрит с вашата кръв.

— Наистина ли? Какво според теб означава това?

— Знаете какво означава.

— Хич ли не сънуваш жени? Нали разбираш, когато се събуждаш и си се надървил?

Кейт ме сръга в ребрата.

Халил не отговори на въпроса ми и промени темата.

— Всъщност наистина бихте могли да направите някои неща за мен.

— Знаех си.

— Първо, предайте на господин Уигинс, че даже да ми трябват още петнадесет години, пак ще го убия.

— Хайде, Асад, не е ли време да простиш и да…

— Млъкнете.

Мили Боже!

— Второ, господин Кори, същото се отнася за вас и госпожа Мейфилд.

Погледнах Кейт, но тя изглежда, не чуваше гласа на Халил.

— Знаеш ли, Асад, не можеш да решиш всичките си проблеми с насилие — казах на психически непълноценния си събеседник.

— Мога, разбира се.

— Който вади нож, от нож…

— Ще оцелее онзи, чийто нож е най-бърз. На моя език има поема а която ще се опитам да ви преведа. Разказва се за самотен страшен воин, яхнал…

— Хей, знам я! Нещо съм позабравил арабски, обаче виж как звучи на английски. — Прокашлях се и зарецитирах: — „Препуска сам ужасен конник, със сабя йеменска — другар единствен, по нея няма други украшения освен резки по хладната стомана“. Как ти с струва?

Последва продължително мълчание.

— Откъде я знаете? — попита Халил накрая.

— От неделното училище. Не, чакай да помисля. От един приятел арабин. — После прибавих, за да го ядосам: — Имам много арабски приятели, които работят за мен. Полагат всички усилия да те открият.

Халил се замисли, после каза:

— Всички те ще отидат в ада.

— А ти накъде си се запътил, приятел?

— Към рая.

— Вече си в Калифорния.

— В Либия съм. Завърших своя джихад.

— Е, щом си в Либия, повече не ми се приказва с тебе. Само ще ми натовариш телефонната сметка, така че…

— Аз ще реша кога да свърши разговорът.

— Тогава давай по-делово. — Всъщност предполагах, че зная какво иска. И което е по-интересно, по време на мълчанието чувах някъде да пеят птици. Това ме наведе на мисълта, че Асад Халил е на открито, освен ако си няма канарче. Искам да кажа, не съм орнитолог, обаче съвсем наскоро бях чул подобни звуци в Бел Еър. Бях убеден, че тоя тип е някъде в района. Както и да е, Асад най-после стигна до действителната цел на обаждането си.

— Какво ми казахте, когато разговаряхме предишния път?

— Струва ми се, че те нарекох ебач на камили. Но ми се ще да си върна думите назад, защото могат да ме обвинят в расизъм, а като федерален служител и американец…

— За родителите ми.

— А, ясно. Добре де, ФБР… всъщност ЦРУ и техните отвъдокеански колеги — имат сигурна информация, че майка ти е била…как да се изразя? Нещо като много добра приятелка на господин Кадафи. Нали загряваш? Виж сега, ние сме мъже, нали така? Разбираме ги тия неща. Добре, та майка ти… може да ти е неприятно да го чуеш, обаче и тя си е имала нужди. Нали така? И нали знаеш… започнало да й става малко самотно, след като баща ти постоянно е отсъствал… чуваш ли ме?

— Продължавайте.

— Добре. — Погледнах Кейт, която вдигна палец нагоре. Продължих: „Виж сега, Асад, не съдя никого. Майка ти и Муамар може да са се събрали едва след като баща ти… а, това е другото нещо. Баща ти. Сигурен ли си че наистина, ама наистина искаш да го чуеш?“

— Продължавайте.

— Добре. Е, пак ЦРУ — те са адски интелигентна тайфа и няма да повярваш какво знаят. Имам един много добър приятел там, Тед, та Тед ми каза, че баща ти… Карим му беше името, нали? Както и да е, че не го били очистили израелците. Че не са го убили де. Всъщност, Асад, бил е… а бе, защо да ровим в миналото? Случват се разни гадости. Нали разбираш? Пък и аз знам, че си от обидчивите. Защо пак да започваш отначало? Остави тая работа.

Мълчание, после:

— Продължавайте.